Дик Франсис - Фаворит

Когато можах да си поема дъх, аз се огледах, за да разбера дали черната кола ме преследва, но тя беше далеч зад мен, така че не бях сигурен дали се движи или не. Нямах излишно време да спирам и да се оглеждам.

Осъзнах, че съм подценявал хората от „Марконикарс“ и само благодарение на чудесната смелост на Адмирал все още бях свободен. Те имаха предимството, че познаваха местността и че използваха малкия хълм за наблюдателница. Подозирах, че от върха му се вижда доста голям район и ме бяха забелязали незабавно, след като навлязох сред младите борчета.

Бях принуден да приема, че са познали в каква посока ще тръгна, и обикаляха пред мен. Значи знаеха, че искам да отида до конюшните на Пит. Ако се натъкнех на тях отново, това можеше пак да ме свари неподготвен и да имам още по-малък шанс да се измъкна.

Оставих хълма зад себе си и завих надясно по следващата канавка, като в далечината видях район с по-високи дървета. Конят галопираше неуморно, но това не можеше да продължи вечно: трябваше да стигна до някакво убежище колкото се може по-скоро и да се скрия от погледа на мъжа, който все още стоеше на върха на хълма, а същевременно да избегна опасността да бъда причакан внезапно в някоя от тези канавки. Веднъж да се скрием сред големите дървета, щяхме да си починем, обещах тържествено на Адмирал.

Под високите борове цареше сумрак. Дърветата растяха сравнително на гъсто и за да израснат нагоре, короните им бяха значително по-високо, образувайки нещо като покрив, който в голяма степен преграждаше пътя на дневната светлина. Зарадвах се на мрачината. Когато навлязохме между дърветата, слязох от Адмирал и го накарах да върви бавно. Закрачихме спокойно навътре между боровете. Все едно че вървяхме между гора от телеграфни стълбове. А може би точно това щяха и да станат, мина ми през главата.

В гората имах чувството, че съм си у дома, макар да беше различно от това, с което бях свикнал. Беше много тихо и доста тъмно. Нямаше никакви птици. Нито животни. Конят и аз напредвахме, смълчани между дебелите огромни игли на боровете, разчитащи на инстинкт, за да държим правилната посока.

Не смятах, че положението е много окуражаващо. Накъдето и да потеглех в тази гора, накрая щях да изляза на шосе, а в рамките на няколко квадратни километра хората от „Марконикарс“ знаеха къде съм. Трябваше само да стоят около гората като хрътки, очакващи лисицата да се появи от леговището си, след това да се свържат по радиостанциите и да започнат отново лова.

Видях пред себе си канавка. Беше тясна. Завързах юздите на едно дърво и продължих сам, като застанах неподвижен в края на канавката. Надявах се, че добре имитирах дънер на дърво в костюма си от туид, и се огледах бавно в двете посоки. Тук дневната светлина беше доста по-силна заради разстоянието между дърветата и можех да виждам неколкостотин метра напред. Никого не забелязах.

Върнах се за Адмирал, направих последна проверка и го преведох през канавката. Никой не вдигна тревога. Продължихме напред. Адмирал беше започнал да се поти отдавна и отдавна се беше запенил след паническото ни бягство от черната кола, като беше намокрил голяма част от покривалото. Сега, когато изстиваше, за него не беше хубаво да продължава така, но нямах друго подръка, за да го изсуша, реших, че влажната наметка е по-добре от нищо, и продължих.

Постепенно започнах да чувам шума от движението по шосето — случайни изсвирвания на клаксони и веднага след като можах да мерна пътя в далечината, вързах Адмирал за едно дърво и продължих сам.

Краят на изкуственото насаждение беше маркиран с ограда, направена само от два реда здрава тел, която изглеждаше като че ли е поставена само за да пречи на излезлите на пикник да навлизат с колите си в гората. Избрах си едно дърво, възможно най-близо до оградата, приклекнах зад него и започнах да оглеждам пътя. Само от време на време по него минаваха коли. От другата страна на шосето нямаше насаждения, нито ограда. Това беше хаотична гора, смес от различни дървета, храсти и трънаци. Чудесно прикритие, само да можех да се добера дотам.

На пет метра пред носа ми с громолене мина тежък камион, който избълва задушлив облак дизелов дим. Заврях лице в боровите иглички и се разкашлях. Две лимузини минаха в обратната посока, като едната се опитваше да надмине другата, следвани от едноетажен провинциален автобус, пълен с безгрижни хора, завръщащи се от следобедното пазаруване в четвъртък. Двойка ученички в зелени униформи минаха покрай мен на велосипеди, без да ме забележат, и когато пискливите им гласове замряха в далечината и шосето остана празно, опрях ръце под гърдите си, за да се надигна и да се върна при Адмирал.