Дик Франсис - Фаворит

От колата към мен тичаше третият мъж. Сритах Адмирал и той с два скока пое в лек галоп, като отхвърли тичащия напред шофьор и го блъсна в ъгъла на оградката, оформяща границите на паркинга. Той се удари силно в него и се строполи на тревистия ръб на шосето, на няколко метра от черната кола. Четвъртият отваряше вратата и се измъкваше навън. Огледах се назад бързо.

Виктор стоеше като вкопан, със зинала уста. Тримата тичаха към портата с големи крачки. Почти я бяха стигнали. Все пак се надявах, че не носят пистолети, защото бях достатъчно голяма и близка цел, когато видях да проблясва нещо лъскаво в ръката на мъжа, който носеше моята вратовръзка. Не беше момента да спра и да видя дали блясъкът идваше от готварски нож с черна дръжка; но за малко щях да разбера по най-мъчителния възможен начин, защото онзи замахна с ръка и го хвърли към мен. Приведох се ниско до врата на коня и той не уцели. Чух как ножът издрънча на пътя.

Пришпорих Адмирал право през шосето, без да обръщам внимание на свирещите спирачки на един камион и скочих в полето отсреща. Теренът леко се издигаше и когато стигнах до средата на склона и се обърнах, за да разбера какво се случва, пътят и паркингът се проснаха пред мен като карта.

Мъжете не правеха опит да ме гонят. Бяха преместили черната кола встрани от портала и сега бавно спираха в края на паркинга. Изглежда, че и четиримата бяха в колата.

Виктор още стоеше всред паркинга, като се почесваше по главата, гледайки към мен. Можех да си представя изумлението му. Чудех се колко време ще мине, преди да иде при Пит и да му съобщи какво е станало.

Когато последната гонка свършеше, паркингът щеше да загъмжи от хора и колите щяха да заизлизат от празната сега врата. Помислих си, че тогава щях да имам възможност да се върна в хиподрума, без да ме нападнат.

В този момент друга кола спря зад черния „Уолсли“, после още една и няколко други, докато редица от осем или повече машини се оформи покрай пътя. Имаше нещо ужасно познато в новодошлите.

Бяха от „Марконикарс“.

Всички шофьори слязоха от таксиметровите коли и се отправиха към черната „Уолсли“. С евтиния си вид и с ефектната си антена на покрива тя все още можеше да мине за полицейска кола, но подкрепленията, които бе повикала, разсеяха и последните съмнения за характера на „полицейските служители“.

Мъжете се събраха в тъмна тумба на пътя, а аз бях яхнал Адмирал в средата на полето и ги наблюдавах. Те не бързаха, но показваха арсенала си от велосипедни вериги, ножове и разнообразни метални боксове, с които се бяха били в Плъмптън, и като си мислех за съдбата на Джо, не се съмнявах какво щеше да стане, ако ме заловяха.

Бях в добро положение. Не можеха да карат колите си през полето, защото нямаше проход от шосето, нито пък можеха да ме стигнат пеша, и все още се надявах, че когато се появеше тълпата, можех да се измъкна от противника и да се върна на хиподрума.

Едновременно се случиха две неща, които промениха картината.

Първо, мъжете започнаха да гледат и да сочат към мястото, където бях застанал. Като погледнах надясно, видях, че една кола се спуска по склона, и разбрах, че там има някакъв път. Като се извърнах, за първи път забелязах, че на върха на хълма имаше голяма къща с отделни стопански постройки и градини.

Три от такситата излязоха от редицата и тръгнаха по пътя надясно от мен, като спираха на известни интервали едно от друго. Сега имах таксиметрови шофьори отдясно и пред себе си, а зад мен беше голямата къща, но все още не бях обграден напълно.

После друго такси „Марконикарс“ с остър завой спря пред черната кола. Един набит мъж се измъкна бързо от вратата от шофьорското място. Той мина през пътя до канавката, застана там и започна да ме сочи с протегната ръка. Все още се чудех защо, когато чух тихото изпищяване на куршум покрай крака си, не долових звук от изстрел.

Докато подкарвах Адмирал в галоп през полето, друг куршум изрови земята пред мен. Или разстоянието беше твърде голямо за точна стрелба със заглушител, или… започнах да се потя… стрелецът нарочно се целеше надолу, не в мен, а в Адмирал.

Мястото беше около 35–40 декара, недостатъчно голямо, за да мога да се скрия добре. Използвах подходящия момент, за да спра коня и да огледам неравната, порутена ограда в далечния край на полето. Тук-там бе закърпена с бодлива тел. През рамо видях стрелецът да тича по шосето успоредно с посоката, в която бях поел. Скоро щеше да може отново да се прицелва.