Дик Франсис - Фаворит

Паркирах колата зад фургона. Вратата се отвори и една ръка, предполагам на коняря, се протегна, за да ми помогне да се кача. Хвана ме за китката.

И ме сграбчи здраво.

Вътре ме чакаха трима мъже. И естествено нямаше нито болен, нито здрав кон. След леко объркване се озовах притиснат с гръб до перилото за връзване на коне. За десетина секунди очите ми привикнаха с полумрака. Вътрешността на фургона бе разделена с платна на три отсека за конете, а в дъното му беше оставено място за съпровождащите ги коняри.

Двамата от мъжете ми хванаха ръцете. Бяха застанали от двете ми страни малко зад мен и болезнено ми огъваха китките. Дунапренът, с който беше облечено перилото — във всички фургони се прави така, за да не се наранят конете, — ме драскаше по врата.

Шофьорът се качи и затвори вратата. В поведението му, въпреки че си остана все така почтително, се долавяха тържествуващи нотки. Заслужаваше си. Добре ме беше вкарал в капана.

— Много моля да ни извините, господине — възпитано каза той. Беше направо зловещо.

— Ако се надявате да ми вземете парите — предупредих ги аз, — трябва да ви разочаровам. Залагам по малко, а и днес не ми провървя особено. Боя се, че сте си отворили работа за някакви мизерни осем лири.

— Не ни трябват парите ви — каза той, — макар че след като сам ни ги предлагате, ще се възползваме.

Без да сваля любезната усмивка от лицето си, шофьорът бръкна и ми взе портфейла.

Ритнах го с все сила по кокалчетата, но движенията ми бяха ограничени от позата, в която се намирах. Само като усетиха, че се помръдвам, двамата веднага извиха ръцете ми още по-назад.

— На ваше място бих се въздържал от подобни действия — каза любезният шофьор, разтривайки кокалчето на крака си. Той отвори портфейла ми, извади парите, сгъна ги внимателно и ги прибра в джоба на коженото си яке. Прегледа останалите неща в портфейла, после пристъпи и го върна обратно в джоба ми. Усмихваше се леко.

Стоях неподвижно.

— Така е по-добре — каза той одобрително.

— Каква е тази работа? — попитах. Мерна ми се в главата, че възнамеряват да искат откуп за мен от някакъв далечен баща милионер. Заедно със съобщението „Пратете ни десет хиляди лири стерлинги или ще си получите обратно сина на малки парченца“. Това би означавало, че знаят добре кой съм всъщност и не са спрели просто случаен пътник в красиво изглеждаща кола само за да го оберат.

— Вие не знаете ли? — каза шофьорът.

— Нямам представа.

— Бях помолен да ви предам едно съобщение, господин Йорк.

Значи все пак знаеше кой съм. И не го бе разбрал преди минута от портфейла ми, в който имаше само банкноти, марки и чекова книжка. Едно или две неща с името ми имаше в страничното джобче на портфейла, но той не погледна там.

— Какво ви кара да мислите, че името ми е Йорк? — попитах на свой ред, като се опитвах да потисна пристъпа на гневна изненада. Не ми беше от полза.

— Господин Алън Йорк трябваше да шофира по това шосе на път от Кемптън парк към Котсуолдс в около пет и петнайсет следобед в събота, 27 февруари, в тъмносин „Лотос елит“ с номер „КАВ 890“. Трябва да ви благодаря, че ми позволихте толкова лесно да ви заловя. Може да пътувате месец по това шосе и да не видите друга кола като вашата. Щеше да ми отворите доста работа, ако карахте например форд или остин.

Тонът му все още беше светски.

— Продължете с вашето съобщение. Слушам ви — казах аз.

— Действията звучат по-силно от думите — каза с равен глас шофьорът.

Той се приближи и разкопча сакото ми, като ме гледаше с широко отворените си очи, сякаш ме предизвикваше да го сритам. Не мръднах. Отвърза връзката ми, разкопча ризата. Гледахме се в очите. Надявах се, че и моите са така безизразни като неговите. Отпуснах ръцете си и почувствах, че и двамата мъже разхлабват малко хватката си.

Шофьорът отстъпи крачка и погледна към четвъртия човек, който се бе опрял мълчаливо до стената на конския фургон.

— Целият е твой, Сони. Предай съобщението — каза той.

Сони беше млад, с дълги бакенбарди. Но аз не гледах лицето му. По-скоро наблюдавах ръцете му.

Имаше нож. Дръжката лежеше в дланта му и пръстите бяха леко свити, но не стискаха силно. Начин, по който професионалист държи ножа си.

В държанието на Сони нямаше нищо от подигравателните обноски на шофьора. Стоеше здраво стъпил срещу мен и насочи острието на ножа си към гръдната ми кост. Бодна ме леко, толкова фин беше допирът му.

О, проклетия, помислих си. Баща ми нямаше да бъде очарован, ако получеше съобщението за отвличане, подсилено от мои молби за спасение. Нямаше да мога да го преживея. Бях сигурен, че тази малка мелодрама целеше да ме докара до съответното паническо състояние на духа. Облегнах се назад, като че ли исках да се отдалеча от ножа. Устата на Сони се разтегна в усмивчица.