Дейвид Балдачи - Игра на часове

Цигарата падна от устата му.

— Не можеш да го направиш, ти си ченге.

— Ще кажа, че си паднал по стълбите.

Онзи се озърна към Кинг и възкликна:

— Ама тя ме заплаши.

— Не съм чул никаква заплаха — каза Кинг.

— Значи тъй, а? Е, мен пък не ме е страх от кльощава кучка като теб.

На двора имаше висок дървен стълб със закачен на него старомоден фенер. Мишел пристъпи и с един страничен удар на десния си крак строши стълба точно по средата.

Дебелакът зяпна пред тази красноречива демонстрация, а бирата му се търкулна на пода до цигарата.

— Аз ще те посетя, сладурче — каза Мишел и тръгна към колата.

Кинг се наведе, вдигна парче от строшения стълб и подхвърли към слисания домакин:

— Дявол да го вземе, представяш ли си, ако беше нечий гръбнак?

Подаде му четирийсет долара за поправка и се отдалечи.

Когато седнаха в колата, Кинг каза:

— Той май наистина се подмокри.

— Ще спя по-спокойно, ако знам, че сън не го хваща.

— Значи „майната ти, Шон“? — подхвърли обидено той.

— Извинявай, бях раздразнена. Но не може вечно да постъпваш по християнски.

— Честно казано, гордея се с теб.

— Да, бе. Колкото и да го заплашвам, нищо няма да постигна. С такъв тип не се знае накъде ще избие. Навярно трябваше да си държа езика зад зъбите.

— Но ще дойдеш да я провериш, нали?

— И още как.

— Обади ми се, когато решиш да идваш.

— Защо, за да ме разубедиш ли?

— Не, за да държа онзи негодник, докато ти го пердашиш.

Той беше проследил Кинг и Мишел до дома на семейство Пембрук, а сега ги следваше през града на път към къщата на Роджър Кани. Днес не караше синия фолксваген, а стар пикап. Омачкана каубойска шапка с петна от пот, тъмни очила и саморъчно изработени изкуствени мустаци и брада успешно прикриваха физиономията му. Двамата детективи започваха да се превръщат в сериозна заплаха и той се колебаеше как да постъпи с тях. Пембрук едва ли щеше да ги насочи по вярна следа, както и смъртта на Даян Хинсън. Само по себе си убийството на Ронда Тайлър също водеше в задънена улица. С Кани обаче нещата стояха другояче. Момчето представляваше ключ, който можеше да събори цялата му къщичка от карти.

Вече нямаше време да убие Роджър Кани, а и това би породило нови въпроси защо е трябвало да умре футболната звезда на гимназията. Не му оставаше друго, освен да позволи разговорът да се състои, сетне да анализира получената информация и да вземе необходимите мерки. За щастие предвидливо бе скрил микрофони в дома на Кани, преди да убие момчето. Тактика, всичко опираше до тактика.

Той разтри гърба си, където бе ударен при боя с Джуниър Дийвър. Не можеше да си позволи друга подобна схватка. Беше видял как Мишел Максуел прекърши стълба с един сякаш небрежен ритник. Опасна жена. А Кинг бе още по-опасен, макар и посвоему. Всъщност единствено от него се страхуваше истински. Може би щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. А после навярно трябваше да убие и Максуел. Не желаеше жената да го подгони, търсейки отмъщение за смъртта на партньора си.

Когато колата пред него зави по дългата алея към голяма тухлена къща в колониален стил, той отби в един страничен път, спря пикапа и надяна слушалките, които досега криеше под шапката си. Завъртя копчето за настройка на приемника, намери нужната честота на скрития предавател в дома на Кани, облегна се и зачака да почне представлението.

С какво се занимава Роджър Кани? — попита Мишел, докато оглеждаше внушителната къща. Преди малко икономката ги бе въвела и бе отишла да повика работодателя си.

— Не знам, но каквото и да е, явно го върши добре — отвърна Кинг.

— От какво е починала съпругата му?

— И това не знам. Не съм техен приятел.

Мишел продължи да се оглежда.

— Знаеш ли какво не виждам?

Кинг кимна.

— Няма семейни фотографии.

— Предположения?

— Или са свалени наскоро поради прекомерната скръб на бащата, или никога не ги е имало.

— Прекомерна скръб ли? Та той тихомълком погреба единствения си син.

— Всеки проявява чувствата си посвоему, Мишел. Някои хора например трошат дървени стълбове, когато са ядосани.

След минута в хола се появи Роджър — висок, масивен мъж с провиснали рамене и унесено, скръбно изражение на лицето. Той им направи знак да седнат на канапето и се настани срещу тях. Когато заговори, не ги погледна, а зарея взор към гредите на тавана.

— Не разбирам защо е необходим нов разговор — заяви той.