Дейвид Балдачи - Обикновен гений

— Всичко това е било известно на Мънк Тюринг, така ли? — присви очи Шон.

— Разбира се. Той беше един от най-надарените физици в екипа ми.

— Би ли могъл да продаде информацията, с която е разполагал?

— Допускам, че биха се намерили купувачи за информацията, с която разполагаше Мънк.

— Някой споменавал ли е пред теб, че в Бабидж Таун действат шпиони?

Шон зададе този въпрос импулсивно, за да види реакцията на събеседника си.

— Кой ти каза?

— Значи си чувал за подобни подозрения?

— Не съм, но мисля, че не е изключено — отвърна на пресекулки Чамп. Лицето му пребледня още повече.

— Добре, успокой се и ми кажи истината.

— Истината е, че не знам дали тук няма шпиони — на един дъх изрече ученият.

— А какво биха търсили, ако приемем, че има?

— Много неща. Дългогодишни изследвания, огромно количество резултати, проби и грешки, напредък и възможности. Всичко ни доближава до окончателния отговор.

— Който струва пари?

— Да. Струва страшно много пари.

— Толкова много, че си заслужава заради него да започне война?

— Моля се на бога да не е така, но…

— Преди осем-девет месеца Мънк Тюринг е пътувал в чужбина, което трябва да е станало с твое разрешение. Имаш ли представа къде е бил?

— Не. Каза, че било свързано със семейни проблеми. А ти откъде разбра?

— Няма значение. Значи наистина е напускал страната?

— Да — кимна Чамп, помълча малко и вдигна глава. — Нима го подозираш в шпионаж?

Шон не отговори и проследи с очи една от служителките, която се насочи към изхода. В момента, в който отвори външната врата, малката плочка до нея примигна няколко пъти. На влизане беше пропуснал да я забележи.

— Какво е това? — посочи я с пръст той.

— Скенер — отвърна ученият. — Регистрира автоматично всеки, който минава през вратата.

— Да, разбира се. Лен Райвест ми спомена за електронния контрол, благодарение на който е било проследено движението на Мънк Тюринг. Ще попитаме компютъра кога си дошъл тук снощи и кога си си тръгнал.

Чамп понечи да отговори, но в този момент някой блъсна входната врата. В помещението влетя шериф Хейс, следван по петите от униформен полицай с мрачно изражение.

— Търсих те навсякъде! — задъхано заяви Хейс, обръщайки се към Шон. — Отиваме на спешно съвещание с Иън Уитфийлд. Всъщност той покани само мен, но аз предпочитам да присъстваш и ти.

— Кой, по дяволите, е Иън Уитфийлд?

— Той управлява Кемп Пиъри, затова не е зле да побързаме. — Шерифът заби подозрителен поглед в лицето му. — Идваш ли, или не?

— Идвам.

След като стоически понесе ранната вечеря и придружи Черил на беседата за нарушения в храненето, Мишел напусна клиниката. Преди да си тръгне, се отби да се сбогува със Санди.

— Моят приятел във Вашингтон ми съобщи, че с Бари е свършено. Всички били отвратени от мръсотиите му. Изхвърлили са го от Програмата за защита на свидетелите и са накарали прокурора да поиска максимално наказание.

— Не знам как да ти благодаря, Мишел — промълви Санди. — Не ми се мисли какво щеше да се случи, ако не беше извадила онези патрони!

— Нали затова са приятелите — усмихна се Мишел. — Дори и когато са луди.

— Сега забрави за мен и иди да намериш твоя човек.

— Ние сме само приятели, Санди — въздъхна Мишел.

— Но отиваш при него, нали?

— О, да. Адски ми липсва.

— Отлично. А като го видиш, ще решиш дали все още искаш да бъдете само приятели.

Мишел се обърна и тръгна към вратата.

— Не забравяй да ме поканиш на сватбата — подвикна след нея Санди. — На твое място бих инвестирала в металотърсач, защото не се знае кой ще се появи на церемонията.

Преди да напусне клиниката, Мишел се отби при старшата сестра да остави съобщение за Хорейшо Барнс.

— Кажете на мистър „Харли Дейвидсън“ да ме зачеркне от списъка си, защото се излекувах — обяви тя.

— Радвам се, че лечението ни се оказа толкова ефикасно — усмихна се сестрата.

— О, вашето лечение няма нищо общо. Цялата работа я свърши онзи гадняр Бари, който ми подейства далеч по-добре от хапчетата за щастие.

Тежкият портал се затръшна зад гърба й. Тя спря за миг и пое дълбоко свежия нощен въздух. После взе такси и се насочи към новия апартамент, стискайки в ръка ключовете, които й беше оставил Шон. Там веднага се зае да създаде обичайната бъркотия, като не пожали и някои вещи на партньора си. Разбира се, той щеше да ги подреди наново, тъй като обичаше реда.

После тя хукна навън, скочи в джипа и го подкара със свалени стъкла. Изду стереото е любимата си група „Аеросмит“ и с наслада зарови крака в боклуците по пода. Трябваше й малко разтоварване, нищо повече. Особено след сеансите с Барнс. През цялото време знаеше кой ще излезе победител в тази психологическата битка, но дребният мъж бе проявил страхотна настоятелност. Трябваше да му се признае. После тя изхвърли от съзнанието си всички мисли за Хорейшо Барнс и се съсредоточи върху единствената и най-важна задача: да се присъедини към Шон. Може би трябва да му звънне и да го предупреди. Така бе редно. Но Мишел не беше от жените, които постъпват така. Не искаше да си го признае, но някъде дълбоко в съзнанието й я глождеше тревожната мисъл, че ако му се обади, Шон може би ще й каже да не тръгва.