Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Не е заради теб, Уила. Не си виновна ти. Просто… просто може да стане само по този начин. Обмислях най-различни варианти и този е единственият, който има смисъл. Нямам друг шанс. Нямам други карти в ръцете си.

— На кого си ядосан? На кого искаш да си отмъстиш?

Куори стана.

— Ако искаш още книги, само ми кажи.

Избяга от стаята и остави Уила да плаче сама. Никога не се бе чувствал по-засрамен.

Няколко минути по-късно гледаше Даян Уол, която седеше на пода в далечния ъгъл на стаята си. Би трябвало и към нея да изпитва съчувствие, но не изпитваше. Уила беше дете. Не беше имала шанса да избира. И да греши, за разлика от тази жена.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Уол с треперещ глас.

Куори седна до малката масичка в средата на стаята. Част от него все още мислеше за Уила. Въпреки това каза:

— Слушам.

— Мога ли да се обадя на майка ми? Да й кажа, че съм добре?

— Не става. В наши дни ченгетата могат да проследят всичко. Съжалявам, така стоят нещата.

— Тогава ти й кажи, че съм добре.

— Може. Дай ми адреса.

Подаде й лист и молив. Даян го записа, сбърчила чело, и му го подаде.

— Защо ми взе кръв? — попита тя.

— Трябваше ми за нещо.

— За какво?

Куори огледа малката стаичка. Подвижна тоалетна, бутилирана вода, консерви и други основни неща. Беше се постарал да не й липсва нищо.

Не съм злодей , каза си. Ако продължаваше да го мисли, можеше и да го повярва.

— Мога ли да те попитам нещо?

Въпросът като че ли я стресна. Даян кимна.

— Имаш ли деца?

— Какво? Не, никога не съм имала. Защо?

— Чудех се.

Приближи се до него. Подобно на Уила и тя се беше преоблякла. Куори й беше дал торбата с покупки от „Талбътс“. Дрехите й стояха чудесно.

— Ще ме пуснеш ли?

— Зависи.

— От какво?

— От събитията. Мога да ти кажа, че по природа не съм зъл човек. Само че не умея да предсказвам бъдещето.

Даян Уол седна на масата срещу него и сплете пръсти.

— Не мога дори да си представя защо постъпваш така с мен. Дори не те познавам. Каква е вината ми? С какво, по дяволите, съм заслужила всичко това?

— С едно нещо — отвърна Куори.

Тя вдигна очи.

— Така ли? Кажи ми кое е то!

— Ще те оставя да помислиш сама. Ще имаш достатъчно време.

Беше рано сутринта, когато малкото самолетче заподскача край облаците, изостанали след бурята, която вече беше преминала над планините Смоуки. По-късно, когато се спускаха към летището в Нашвил, Мишел продължи да прави това, което беше правила през целия полет — да се взира в дланите си.

Когато вратата на самолета се отвори, тя взе ръчната си чанта, нае кола и след двайсет минути вече беше на шосето. Кракът й обаче не натискаше педала до пода, както беше свикнала. Караше с приспивните седемдесет километра в час. Нямаше никакво желание да бърза към онова, което я очакваше.

Според брат й Бил майка им се събудила в добро разположение на духа, хапнала малко овесени ядки за закуска и отишла да работи в градината. После поиграла голф на близкото игрище, върнала се у дома, взела душ, облякла се, притоплила печеното за баща им, гледала предаването, което била записала по-рано, и тръгнала да излиза за среща с приятелки, с които трябвало да обядва. Тогава паднала — в гаража. Франк Максуел бил в банята. Малко по-късно влязъл в гаража и намерил жена си просната на пода. Според него Сали била издъхнала още преди да падне.

Не бяха сигурни какво точно я е убило — инсулт, инфаркт, аневризъм, но все едно. Беше мъртва. Докато дърветата се нижеха покрай Мишел от двете страни на пътя, мислите й летяха дори по-бързо — от първите спомени за майка й до последните няколко срещи, които нямаше с какво толкова да се запомнят.

След час вече беше успяла да разговаря с четиримата си братя, двама, от които живееха сравнително близо до родителите им, а един — малко по-далече, но в същия град. Четвъртият, Боб Максуел, живееше във Флорида и беше получил вестта съвсем малко след като бе тръгнал с колата си на гости на родителите си. Мишел пристигна последна. Прекара няколко часа с баща си — беше онемял, гледаше втренчено и излизаше от това състояние рядко, колкото да даде нареждания за погребението.

През по-голямата част от живота си Франк Максуел беше работил като полицай и се беше пенсионирал като шеф на участък. Все още имаше вид на човек, който може да изскочи от патрулна кола, да настигне беглец и да направи необходимото, след като го хване. От него Мишел беше наследила физическата си ловкост, стремежа си да успява, неспособността си да завършва втора с усмивка на лице. Сега обаче, като гледаше баща си отстрани, в моментите, когато той не се прикриваше, виждаше един старец, който е изгубил всичко и няма понятие какво да прави с остатъка от живота си.