Дейвид Балдачи - Първото семейство

— Чудесно. Значи сме арестувани.

Стана и закрачи напред-назад с нервни стъпки.

— Искаш ли да поговорим сега? — попита тя.

Шон спря и изрита парче мъх от килима с мокасината си.

— Ситуацията е трудна — отбеляза той.

— Коя ситуация? Че намерихме жената мъртва, а детето й — отвлечено? Или нещото, което става в главата ти?

Шон пак започна да крачи, забил брадичка в гърдите си.

— Каза, че познаваш първата дама. Как така? Ти напусна Сикрет Сървис дълго преди да изберат Кокс. Хайде, изплюй камъчето.

Щеше да отговори нещо, но телефонът иззвъня. Шон се обърна нататък, но Мишел го изпревари и грабна слушалката.

— „Кинг и Максуел“. Ние бдим, така че не е нужно и вие да… — Млъкна сепнато. — Какво?! Аз… Да, разбира се. Ето го.

Подаде му слушалката.

— Не искам да разговарям с никого.

— С тази личност искаш.

— Кой е?

— Джейн Кокс — прошепна тя.

Шон притисна слушалката към ухото си.

— Мисис Кокс? — Той слуша известно време, после погледна Мишел смутено и каза: — Добре, Джейн…

Мишел повдигна вежди и погледна партньора си.

— Знам. Истинска трагедия. Уила, да, естествено. Точно така. Така е. Правилно си разбрала. Говори ли с Тък? Разбирам. Естествено, че разбирам. — Какво? — погледна часовника си. — Да, можем да го направим. — Погледна към Мишел. — Тя е мой партньор. Работим заедно, но ако предпочиташ… Благодаря.

Затвори и погледна Мишел.

Тя се озъби.

— Ако пак млъкнеш и започнеш да се разхождаш напред-назад, ще те прасна с дръжката на пистолета, кълна се! Какво каза тя?

— Иска да отидем да се срещнем с нея.

— Да се срещнем? Къде?

— В Белия дом.

— Защо? За какво сме й? За да й разкажем какво сме видели онази нощ?

— Не точно.

— Тогава какво точно?

Шон вдигна очи.

— Иска да ни наеме, за да открием кой го е направил.

— Първата дама иска да наеме нас? Защо? Цялото ФБР е на нейно разположение.

— Изглежда, не ги иска. Иска нас.

— Не съм глуха. Имаш предвид, че иска теб.

— Мислиш ли, че ще можем да се отървем от репортерите? Не бива да ни проследят до Пенсилвания Авеню.

Мишел стана и извади ключовете от джипа.

— Обиждаш ме, дори само като питаш.

Сам Куори отключи вратата и надникна. Видя я да седи на масата и да яде овесени ядки. Обърна се рязко към него, скочи от стола и се залепи за стената.

Той влезе и остави вратата отворена.

— Уила, няма от какво да се страхуваш.

— Не съм глупава! Има от какво да се страхувам! От всичко! И най-много от теб !

Устните й трепнаха, а в ъгълчетата на очите й се събраха сълзи.

Куори дръпна стол и седна.

— Сигурно и аз щях да се страхувам. Само че няма да ти направя нищо лошо, чуваш ли?

— Можеш да си говориш каквото искаш. Откъде да знам, че не лъжеш? Ти си престъпник. Престъпниците лъжат през цялото време. Затова са престъпници!

Куори кимна.

— Значи мислиш, че съм престъпник?

— Ти си престъпник. Отвлече ме. Хората отиват в затвора за такива неща.

Той кимна пак и погледна купичката й.

— Овесените ядки не са ли малко воднисти? Съжалявам, но имаме само мляко на прах.

Уила стоеше залепила гръб за стената.

— Защо правиш това?

— Кое? Че те доведох тук ли?

— При тези обстоятелства какво друго бих могла да питам?

Куори се усмихна на желязната й логика.

— Чух, че си била умна.

— Къде са нашите? Попитах другия човек, но той не поиска да ми каже. Само сумтеше.

Куори извади носна кърпа и избърса челото си. Така скри изражението на дълбоко отвращение, появило се на лицето му.

— Защо носиш латексови ръкавици? — попита тя, втренчена в дланите му.

— Чувала ли си за екзема?

— Разбира се.

— Имам екзема и не искам да я предам на никой друг.

— Попитах те за семейството ми — настоя тя. — Добре ли са всички? Кажи ми!

— Добре са. Но ако съм престъпник, може и да те лъжа.

— Мразя те! — извика Уила.

— Не мога да те обвиня.

— Заради леля ми ли е? — попита тя неочаквано.

— Леля ти? — учуди се той невинно.

— Не се дръж с мен като с тъпачка. Джейн Кокс ми е леля. Чичо ми е президентът.

— Права си. Абсолютно права си.

— Е, заради него ли е?

— Няма да ти отговоря, съжалявам.

Уила вдигна ръкава на блузата си и показа лепенката близо до свивката на лакътя си.

— Тогава ми кажи какво е това.

— Сигурно си се порязала.

— Не. От убождане е.

Той погледна купичката и лъжицата й.

— Свърши ли?

— Заради чичо ми ли е? — тросна се момичето.

— Нека изясним нещо още сега, Уила. Не искам да пострадаш. Наистина наруших закона, като те доведох тук, но бих предпочел да те видя как излизаш през тази врата и си отиваш у дома невредима. Докато си тук обаче, ще е наистина добре, ако се опитаме да се разбираме, доколкото можем. Знам, че е трудно, но трябва да стане така. За мен ще е по-добре. — Погледна я съсредоточено. — И за теб също.