Пол Зюсман - Последната тайна на Дома Господен

— Защо просто не си вземеш мобилен телефон — изръмжа Мохамед Сария, заместникът на Халифа, който се отдели от групата при линейката и дойде да го посрещне. — Цял час ми отне да те издиря.

— През което време аз имах удоволствието да посетя две от най-интересните гробници в Уади Бибан ел Мулук — отвърна Халифа. — Това е най-добрата причина, за която се сещам. Освен това от мобилните телефони се хваща рак.

Той си извади цигарите и запали.

— Е, какво имаме?

Сария раздразнено поклати глава.

— Труп. На мъж. Бял. Казва се Янсен. Пиет Янсен. — Бръкна в джоба на сакото си и извади полиетиленов плик със стар портфейл, който подаде на Халифа. — Египетски гражданин. Макар да не си личи от името. Собственик на хотел долу в Гезира. „Мена-Ра“.

— До езерото ли? Знам го.

Халифа извади портфейла от плика, огледа съдържанието му и забеляза личната карта на египетски гражданин.

— Роден през 1925-а. Сигурен ли си, че просто не е умрял от старост?

— Не и ако се съди по състоянието на тялото.

Детективът извади кредитна карта от „Банк Мист“ и пачка банкноти по двайсет египетски лири. В страничното отделение откри членска карта за Египетското градинарско общество, а зад нея изтъркана черно-бяла снимка на огромен, жесток на вид пес вълча порода. На гърба й имаше избелял надпис с молив „Арминий, 1930“. Той я погледа малко с усещането, че името му е познато отнякъде, но не се сети точно откъде, след което върна снимката на мястото й, пъхна портфейла обратно в плика и го подаде на заместника си.

— Съобщи ли на роднините му?

— Няма живи роднини. Свързахме се с хотела.

— Ами мерцедесът? Негов ли е?

Сария кимна.

— Намерихме ключовете в джоба му. — Полицаят извади втори плик, в който беше пъхната учудващо голяма връзка ключове. — Проверихме вътре. Нищо необичайно.

Отидоха до мерцедеса и надникнаха през прозореца. В колата — напукана кожена тапицерия, табло от полирано орехово дърво, ароматизатор, висящ от огледалото за обратно виждане — нямаше нищо друго, освен един брой на „Ал Ахрам“ отпреди два дни на дясната седалка и скъпа на вид камера „Никон“ на пода зад седалката на шофьора.

— Кой го откри? — попита Халифа.

— Някаква французойка. Излязла да снима развалините и случайно се натъкнала на тялото. — Сария разгърна бележника си и присви поглед към страниците. — Клодия Шамполион — прочете, кривейки с усилие устните си за непривичните съгласни. — Двайсет и девет годишна. Археоложка. Отседнала е ей там. — Той посочи пълния с дървета и ограден с тухлена стена двор малко по-нататък. Седалището на Френската археологическа мисия в Тива.

— Не е роднина на онзи Шамполион, така ли да разбирам? — попита Халифа.

— Ммм?

— Жан Франсоа Шамполион.

Физиономията на Сария издаваше объркване.

— Човекът, дешифрирал йероглифите — въздъхна Халифа в престорено отчаяние. — Всемогъщи Боже, Мохамед, ти нищо ли не знаеш за историята на страната си?

Заместникът му сви рамене.

— Французойката изглеждаше доста добре, това мога да кажа. Големи… нали разбираш… — Той направи жест с ръце. — Твърди.

Халифа поклати глава и дръпна от цигарата.

— Мохамед, ако полицейската работа се състоеше в точене на лиги по жени, вече щеше да си комисар. Разпита ли я?

Сария протегна тефтера си, за да покаже, че я е разпитал.

— И?

— Нищо. Не видяла нищо, не чула нищо. Просто намерила тялото, върнала се в мисията и позвънила на 122.

Халифа си допуши клеопатрата и стъпка фаса с тока на обувката си.

— Значите налага да го огледаме. Обади ли се на Ануар?

— Имал да довършва някаква канцеларска работа, след което щял да дойде. Каза да пазим трупа да не тръгне нанякъде.

Детективът изсумтя отегчено, свикнал с безвкусния хумор на патолога Ануар. Двамата поеха към обекта, под краката им хрущяха чирепи от натрошени съдове, осеяли околността като разпилени бисквити. Вдясно някакви деца седяха върху купчина от дребни камънаци, а едно от тях стискаше футболна топка. Хлапетата наблюдаваха полицаите, които претърсваха пустинята за веществени доказателства; отпред слънцето бавно потъваше зад облите куполи на манастира Деир ал Мухараб и светлината му бавно потъмняваше от бледожълта към наситено меднооранжева. Тук и там от пясъка стърчаха фрагменти от кирпичени стени, износени и жалки като първобитни твари, издигнали се от дълбините на пустинята. Освен тях почти нищо друго не подсказваше, че минават през някога най-великолепния комплекс от сгради в древен Египет.