Пол Зюсман - Последната тайна на Дома Господен

— Направо не е за вярване, че е било дворец, нали? — въздъхна Халифа и забави крачка, за да вдигне от земята парче керамика със следи от светлосиня боя. — На времето си Аменхотеп III е управлявал половината от познатия свят. А сега…

Той повъртя отломката между пръстите си и потри пигмента с палец. Сария не каза нищо, само посочи с ръка, че трябва да завият надясно.

— Ей там. Точно зад онази стена.

Прекосиха малко пространство, павирано с тухли от кал, пропукани и изпочупени, както и през нещо, което някога трябва да е било внушителна порта, но от него бяха останали само две купчини камък с изтрити стъпала помежду им. От другата страна един полицай клечеше в оскъдната сянка на някаква стена. На няколко метра от него беше разстлан тежък брезент, под който се очертаваше тяло. Сария пристъпи, хвана покривалото и го дръпна назад.

— Аллах-у-акбар! — намръщи се Халифа. — Всемогъщи Боже!

Пред него лежеше труп на стар мъж, много стар, с немощно съсухрено тяло и набръчкана жълтеникава кожа, изпъстрена със старчески петна. Лежеше по лице, с едната ръка под тялото, а другата — просната настрани. Беше облечен в бежов костюм за сафари, а плешивата му, с изключение на няколкото мръснобели кичура, глава беше отметната назад и леко встрани, като на плувец, поемащ въздух, преди отново да се потопи във водата — неестествено положение, причинено от подаващия се от земята ръждив клин, забит право в лявото му око. Бузите, устните и брадичката му бяха покрити с плътна кора засъхнала кръв; точно над дясното му ухо зееше голяма плитка рана.

Халифа продължи изправен да гледа трупа, отбеляза наум прашните ръце и дрехи, разкъсания на коляното панталон, пясъка и мръсотията, набити в раната на главата, след което клекна и внимателно опипа основата на подаващия се от пясъка железен клин. Беше здраво забит в земята.

— От палатка ли е? — неуверено попита Сария.

Халифа поклати глава.

— Част от ограда на обект. Останала от някакви разкопки. Доколкото виждам, стои тук от години.

Изправи се, прогони с ръка мухите, които вече се събираха над трупа, и отиде на няколко метра встрани, където си личеше, че някой е стъпвал и ритал по пясъка. Забеляза поне три различни следи от стъпки, които можеше да са на полицаите, претърсващи района, но бе възможно и да не са. Клекна отново, извади носната си кърпичка и вдигна една остра отломка от кремък, изцапана с кръв.

— Май някой го е ударил по главата — обади се Сария. — А той е паднал върху желязото. Или е бил бутнат върху него.

Халифа повъртя камъка в ръката си, вторачен в червеникавокафявите петънца.

— Много странно, че нападателят е оставил пълен портфейл пари в джоба му. И ключовете от колата.

— Може някой да го е подплашил. Или пък не грабежът е бил мотив за убийството — предположи Сария.

Преди Халифа да успее да си даде мнението, откъм руините някой извика. На двеста метра встрани от тях полицай се беше качил на една пясъчна могила и размахваше ръце.

— Май е открил нещо — каза Сария.

Халифа остави кремъка там, откъдето го беше взел, и заедно със Сария пое към полицая. Когато стигнаха до него, той беше слязъл от могилата и стоеше до някаква порутена стена, в чиято основа върху напукана мазилка от кал беше изрисуван фриз от сини лотосови цветове, избелели, но все още ясно различими. В средата на фриза имаше празно място, където една тухла липсваше. Наблизо на земята лежаха брезентова раница, чук и длето, както и черен бастун със сребърна дръжка. Сария клекна до раницата и я отвори.

— Добре, добре, добре — измърмори и извади тухлата с рисуваната мазилка. — Лошо момче.

Той подаде тухлата на Халифа. Детективът не гледаше към него. Беше клекнал, за да вземе бастуна, и се взираше в дръжката му, върху която бяха гравирани миниатюрни розети и знаци анх.

— Сър?

Халифа не отговори.

— Сър? — повиши глас Сария.

— Извинявай, Мохамед. — Детективът остави бастуна и се обърна към заместника си. — Какво намери?

Сария му подаде тухлата от кал. Халифа огледа украсата й. През цялото време обаче погледът му се връщаше към бастуна и челото му се мръщеше, като че ли се опитваше да си спомни нещо.

— Какво има? — попита Сария.

— А, нищо. Нищо. Просто странно съвпадение.

Халифа пренебрежително поклати глава и се усмихна. Но даже в този момент в погледа му имаше частица неувереност, едва доловимо ехо от някаква далечна тревога.

От дясната им страна голям гарван кацна на стената, загледа се в тях, размаха криле и заграчи шумно.