Марк Фрост - Списъкът на седемте

Дали тези чудовища бяха доказателство в подкрепа на бълнуванията на Вамберг за тъмни духове и сделки с първичните? Наистина ли им бяха разкрити някои фундаментални тайни на духа и материята?

Вниманието му бе привлечено от приближаването на Спаркс.

— Колко души убихте? — шепнешком попита той.

— Чандрос. Епископът. Може би Вамберг.

— Аликзандър?

Дойл отрицателно поклати глава.

— Изчакайте тук — каза Спаркс, потупа Дойл по рамото и се скри в тъмнината.

— Убих го. Онзи ужасен човек — прошепна Айлин със затворени очи.

— Да, наистина го уби.

— Добре.

И тя се отпусна доверчиво в ръцете му. След няколко минути Спаркс се появи с два комплекта прислужнически дрехи и най-важното — топли вълнени палта. Преоблякоха се зад бъчвите, докато Спаркс ги охраняваше. Айлин напъха косата си под кепето.

После огледаха двора — беше същият, в който Дойл бе видял отгоре Спаркс да скача от фургона. Слуги и затворници тичаха в различни посоки. Изплашени коне се вдигаха на задните си крака и хаотично влачеха след себе си фургони и карети. Часовите се строяваха по взводове и потегляха да изпълнят заповедите на командирите си.

— Евакуация — констатира Спаркс. — Войската ще пристигне точно навреме, за да помете тази сган.

— Смяташ, че няма да се бият? — попита Дойл.

— Не без заповед. А ние посяхме смут в системата им.

— А Дръмънд?

— О, той няма да се опълчи срещу никого, ако Аликзандър не е редом с него.

— Може и да посмее.

— Няма кауза, за която той би жертвал живота си. А и мисля, че в този момент вече е на мили оттук.

— Къде ли ще отиде? — зачуди се Айлин.

Спаркс поклати глава.

— А принц Еди? — сети се изведнъж Дойл.

— Според мен Гъл отдавна го е измъкнал оттук.

— Къде?

— При влака. Обратно в Балморал. Сега той не е толкова ценен за тях.

— Сигурно така и няма да се събуди, докато не се озове в безопасност — каза Айлин.

— Убеден ли си, че няма да го задържат като заложник? — не спираше Дойл.

— С каква цел? На тях им е ясно, че ще ги преследват като бесни кучета. Той не може да им навреди като свидетел. Сигурен съм, че изобщо не е бил в течение на плановете им. Най-обикновен гост на група достопочтени граждани за уикенд сред природата.

— Ако наистина е така, значи сме ги победили, Джек! Значи те се отказват!

— Може би.

В този миг на Дойл му хрумна един по-тревожен въпрос:

— А защо не ни преследват?

— В момента не им е до това, нали? — предположи Айлин.

— Ще го направят — тихо каза Спаркс. — Не довечера, нито утре вечер. Но ще дойде ден и ще се сетят за нас.

Настана дълго мълчание.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита Дойл.

— През онази порта — отговори Спаркс и посочи вратата, извеждаща в сектора на фабриката.

— По-точно?

— Съвсем просто, скъпи ми Дойл. Пеша.

Спаркс стана иззад камарата каци. Дойл и Айлин го последваха с наведени глави, смесвайки се с хаоса в двора. Никой не ги спря за каквото и да било. Не след дълго те минаха през отворения портал, оставяйки стените на Рейвънскар зад гърба си.

Пътят водеше право към бисквитената фабрика. Едва мъждукащите електрически крушки осветяваха сновящите напред-назад работници. На запад, от другата страна на фабриката, се простираха мочурищата и неразтопените остатъци от обилния снеговалеж слабо блестяха под лунната светлина. Спаркс спря на мястото, където една жп линия се отделяше в посока към рампата на фабриката, и предложи:

— Я да видим какво става тук.

Тръгнаха по релсите и стигнаха до огромен портал, през който релсите влизаха вътре. Множество товарни вагони чакаха в различни отклонения на главната линия.

Обстановката вътре с нищо не подсказваше, че се намират в бисквитена фабрика. Въздухът беше тежък, примесен с дим, въглищен прах, летящи частици пепел. Дълги конвейери пренасяха сурова руда до тигели, увиснали над пещи с размерите на къща. Истинска плетеница от кабели, ленти, куки, маховици и бутала танцуваше невероятен танц, издигайки се високо във въздуха, чак до наклонения покрив на тази промишлена Вавилонска кула. Огнени езици изскачаха периодично от различни клапани и отвори с неясно предназначение. Извити тръби бълваха разноцветен дим. Цяла армия работници с блеснали от пот мръсни голи тела сновеше насам-натам. Хората бяха като джуджета пред гигантските съоръжения, пък и присъствието им изглеждаше излишно — човешкият мозък отказваше да приеме, че тази техника, работеща с такава удивителна целенасоченост, може някога да спре, независимо от причината.