Том Кристенсен - Драконът

– Дракона ли? – беше се зачудил онзи, който провеждаше разпита с него с усмивка на уста. – Така ли го наричахте?

– Не – бе отговорил Йоаким. – Той сам се наричаше така.

– А тя... Далайла – бе казал той, – ти разчиташе ли на нея?

– Да.

– Можеше ли да се смята, че тя е била в някакъв вид тандем с този... Дракона и може би е избягала с всичко?

– Не.

Хенрик бе отведен от Анжелика, докато все още бяха до футболното игрище. Йоаким не размени и думичка с нея и не можа да се сбогува както трябва с Хенрик. Потеглиха с автомобила на Анжелика след кратък разговор с полицая. Майката на Мартин също се появи много бързо. Йоаким имаше възможност да поговори малко с нея и тя, и полицаите многократно го увериха, че доведеният баща няма да получи разрешение да докосне момчето. Преди да потеглят, разбраха, че ако трябваше да се съди по предположенията на лекарите, нямаше опасност за полицая, когото Мартин беше прострелял. Куршумът го беше улучил в рамото.

След това Мартин и майка му бяха откарани с полицейска кола.

Веднага след това отведоха и Йоаким в полицейското управление.

Йоаким се изпоти, докато беше там, и си мислеше за Хенрик и Далайла. Беше болезнено, тревожеше го. Анжелика със сигурност щеше да издейства забрана за посещение за дълъг период, а щеше да бъде по-трудно от когато и да е било, преди да се получи разрешение за свиждане с Хенрик. Можеше ли тя да успее да му попречи да вижда собствения си син завинаги? Можеше ли?

А и какво се беше случило с апартамента в Копенхаген?

Йоаким закри очите си с длан и разтърси глава, докато другият хеликоптер се задаваше над него.

Най-лошото възможно се беше случило. Дракона беше убил човек с история, толкова изпълнена със страдание и мизерия, че едва ли можеше да се проумее.

Всичко беше приключило. Дракона бе победил.

Една седмица по-късно трупът на африканка беше открит заровен в една горичка в покрайнините на Копенхаген. На следващия ден след като трупът беше открит, Йоаким беше повикан за фотоидентификация в полицейското управление в Гренландия.

Устните ѝ бяха синкави и бледи, очите все още полуотворени, имаше остатъци от пръст по косата, разрез по гърлото, а части от долната челюст бяха счупени заради изстрел във врата.

Това беше тя. Той не се съмняваше.

Датската полиция беше открила следи, след които бе тръгнала, както те му разказаха. Никакви очевидци, нито някакво съвпадение на ДНК от пробите на двете кръвни групи, които бяха открили в банята на апартамента. И затова досега нямаше никакви заподозрени. Представители на датската полиция щяха да се свържат с него в един от следващите дни, за да го накарат да даде обяснение.

Докато Йоаким преминаваше през тихите в следобедите улици на Осло след идентификацията, той почувства тялото си отпаднало, почти наркотизирано. Сякаш хората по тротоарите вече не бяха истински, а само фигури на киноекран.

Когато сви зад ъгъла до магазина за дрехи, реакцията му към преживяното се появи. Малкото, което беше погълнал същата сутрин, се канеше да излезе. Той клекна на тротоара, подпря се на стената на една къща с едната си ръка, докато отново не останаха само следи от слюнка.

Хората се движеха в голям полукръг около него, докато той седеше там клекнал и плюеше. Една добре облечена двойка на средна възраст го изгледа с ужасена гримаса, когато най-сетне той се изправи и продължи да се клатушка по тротоара.

Журналистът Арне Даниелсен от "Бизнесът днес" бързо стана от въртящия се стол, леко се затича към принтера, грабна топ листове, които току-що беше разпечатал, отиде и почука по вратата на редактора. По светлосинята му риза имаше потни кръгове под мишниците. В другата си ръка държеше сидиром.

Редактор Марит Куле погледна над очилата си Арне Даниелсен, който затвори вратата след себе си, без да очаква отговор. Той дойде до бюрото и застана до нея.

Тя го погледна с учудване.

– Няма да повярваш на това, по дяволите – каза той развълнувано и хвърли купчината листове на бюрото върху документите, които седяха пред нея. Най-отгоре той внимателно остави CD-то. – Това е суров материал!

Тя взе CD-то и го погледна.

– От кого е това?

– Нямам представа. Стигна до мен в пощенски плик с моето име на него. Подателят е неизвестен.

– Това не ми харесва.

– Само изчакай, докато видиш какво съдържа. – Даниелсен беше толкова развълнуван, че не можеше да стои спокойно. – Мамка му!