Давид Лагеркранс: Онова, което не ме убива

— Охо?

— Да, и далеч не са невинни историйки. Знаеш, Ласе Вестман и Рогер са стари другари от младините в „Театъра на революцията“. Имали обичая често да се виждат на „Туршгатан“ следобедите, когато Хана я нямало. Плещели глупости и пиели. Обикновено Аугуст си седял в съседната стая и се занимавал със своите пъзели, та нито Ласе, нито Рогер ги било грижа, ала в един от онези дни момчето било получило голям, дебел учебник по математика от майка си, който съвсем очевидно бил над неговото ниво. При все това той го разлиствал и издавал различни звуци, като да бил превъзбуден. Ласе се подразнил, издърпал книгата от ръцете му и я хвърлил на боклука. Това очевидно вбесило Аугуст, който получил някакъв пристъп, и тогава Ласе го сритал три-четири пъти.

— Лошо.

— Това било само началото. Впоследствие Аугуст станал съвсем странен, каза Рогер. Започнал да се вторачва в тях с особен поглед, а един ден Рогер открил дънковото си яке накълцано на ситни парченца, друг ден пък някой бил излял до една бирите от хладилника, разбил бутилките с алкохол и не знам…

Соня се възпря.

— Какво?

— Разразила се някаква позиционна война и подозирам, че в своите пиянски мании за преследване Рогер и Ласе са започнали да си внушават всевъзможни чудатости, свързани с момчето, дори започнали да се боят от него. Не е лесно да се разбере психологическият фон. Като че ли намразили Аугуст не на шега и понякога му се нахвърляли заедно. Рогер каза, че това го карало да се чувства отвратително и че впоследствие никога не говорел с Ласе по въпроса. Не искал да удря, но не можел да се сдържи. Сякаш си връщал детството, така каза.

— Това пък какво значи?

— Не е лесно да се схване, но очевидно Рогер Винтер има по-малък брат инвалид, който през всичките им години на израстване е бил прилежният, надарен син. Докато Рогер разочаровал всички, брат му получавал похвали и отличия, бил високо ценен и подозирам, че това е породило немалко горчивина у баткото. Може би Рогер несъзнателно е отмъщавал и на брат си. Не знам, или пък…

— Да?

— Каза нещо странно. Имал усещането, каза, че с ударите се освобождавал от срама.

— Откачена работа!

— Да, а най-странното е, че изведнъж си призна всичко. Аманда каза, че изглеждал обезумял от страх. Като вървял, накуцвал, а имал и две насинени очи. Направо като че ли искал да бъде задържан.

— Чудно.

— Нали, но всъщност има нещо друго, което ме изумява още повече — продължи Соня Мудиг.

— И какво е то?

— Това, че шефът ми, замисленият мърморко, грее като слънце.

Бублански видимо се смути.

— Значи ми личи.

— Личи ти.

— О, ами — запъна се той. — Чисто и просто една жена се съгласи да вечеря с мен.

— Да не би да си се влюбил?

— Просто вечеря, както казах — обясни Бублански и поруменя.

На Ед не му харесваше това, ала знаеше правилата на играта. Все едно се бе завърнал в Дорчестър. Каквото и да е, но за нищо на света не се пречупваш. Биеш здраво или вадиш противника от равновесие с мълчалива, настъпателна борба за надмощие. Ако Лисбет Саландер искаше да се прави на печена, той с удоволствие щеше да отвърне със същото, ето защо се беше вторачил в нея като боксьор тежка категория на ринга. Само дето до никъде не стигаше.

Тя също се бе втренчила в него със стоманеносив студен поглед и не обелваше и дума. Усещането беше като на дуел, мълчалив, упорит дуел. Накрая на Ед му втръсна. Намираше цялата тази работа за нелепа. Та нали мацката бе разкрита. Беше разобличил тайната ѝ самоличност, беше я намерил и тя трябваше да се радва, че не е нахлул с трийсет пехотинци, за да я отведат.

— Мислиш се за много печена, а? — рече той.

— Мразя непредвидените посещения.

— Мразя хората, дето ми хакват системата, така че сме квит. Но сигурно искаш да знаеш как те намерих?

— Все ми е тая.

— Открих те чрез фирмата ти в Гибралтар. Не е било много хитро да я кръстиш „Осата Ентърпрайсиз“.

— Явно не.

— За умно момиче си допуснала необичайно много грешки.

— За умно момче си се хванал на работа на доста вмирисано място.

— Може и да е доста вмирисано, но има нужда от нас. Светът навън не ухае по-приятно.

— Особено с такива момчета като Джони Инграм.

Това не го беше очаквал. Наистина не го беше очаквал. Обаче запази самообладание — в това също го биваше.

— Забавна си — каза ѝ.

— Мегаяко. Да поръчваш убийства и да си сътрудничиш с негодници в руската Дума, за да печелиш тлъсти пачки и да отървеш собствената си кожа, наистина е комично, нали? — рече тя и той вече не можеше да се прави на интересен, за миг дори не бе в състояние и да мисли.