Матю Райли - Летящ старт

Така изведнъж, когато оставаха само десет минути до края на Ню Йорк Мастърс, Джейсън се озова начело .

В далечината се показа силуетът на Ню Йорк Сити.

Докато се носеше с рев над магистралата, Джейсън гледаше как високите му небостъргачи пронизват небесата.

Пришпорваше „Аргонавт“ и се опитваше да заглуши всички мисли за това, че води, че е начело , че е на прага да постигне всичко, за което някога си е мечтал.

„Не мисли за победата — каза си той. — Не казвай хоп, преди да си скочил! Първо спечели, после всичко останало. Съсредоточи се и карай!“

В последния участък преди Манхатън дори успя да увеличи преднината. Първо с една дължина, после с няколко.

А после минаха по Бродуейския мост и изведнъж се озова отново в града с неговия лабиринт от прави ъгли.

Събралите се зрители започваха да реват при всеки негов завой.

Ромба вече беше изостанал на цели седемдесет метра.

Когато изскочи на Пето авеню и осъзна, че няма повече завои — че това е краят — че е успял — Джейсън си позволи да се усмихне.

В същия момент един човек сред зрителите — гледаше как Джейсън лети по финалната права — натисна бутона на дистанционното и задейства взривното устройство с големината на глава на карфица, закачено за задния спойлер на „Аргонавт“.

За втори път тази година — и за втори път в състезание от Големия шлем — задният спойлер на „Аргонавт“ избухна от само себе си.

„Не — помисли си Джейсън. — Не на финалната права!“

— Дръж се, Бъг — успя да извика на брат си.

Останал без задния си спойлер, „Аргонавт“ наведе нос и със смайващите 779 км/ч се стовари върху асфалта на Пето авеню.

Разхвърчаха се части и искри.

Носът на „Аргонавт“ отхвръкна настрана, части от фюзелажа се разлетяха наоколо, крилете застъргаха настилката и се отчупиха.

Очуканият „Аргонавт“ се плъзна странично и спря в средата на Пето авеню, само на дразнещи двеста метра от финала. След това тромаво се обърна на една страна, с кабината към заветната бяла линия.

Джейсън вдигна глава и видя линията на финала — толкова близо и едновременно толкова далеч.

— Бъг? Как си?

Бъг го успокои, че му няма нищо.

Джейсън бързо прецени възможностите.

Знаеше, че Ромба е близо — по звука почти над него — прекалено близо, за да стигне на бегом до финала, както Бъг бе направил с Барнаби в спортното училище.

— По дяволите! — Той удари ядосано волана. — Няма да загубя това състезание!

И когато колата на Ромба почти се изравни с неговата, сграбчи Златното руно, стисна го в скута си, отключи оборудвания с транспондер волан и направи единственото, което можеше да му помогне да спечели състезанието.

Катапултира.

Беше картина, която никой зрител никога нямаше да забрави.

Черният „Локхийд“ на Алесандро Ромба тъкмо минаваше покрай останките от „Аргонавт“, когато — фуууу! — Джейсън излетя с катапултиращата седалка от болида, изстреля се хоризонтално с главата напред, подобно на човек от цирково оръдие, само на шейсет сантиметра от асфалта и…

… надмина колата на Ромба в движение…

… и прелетя над финала само на трийсетина сантиметра пред смаяния италианец.

Щом профуча над бялата линия на финала, катапултиращата седалка изгуби хоризонталната си инерция, стовари се на асфалта, търкулна се настрана и се плъзна напред. Вдигнаха се хиляди искри, които обгърнаха Джейсън, но седалката го защитаваше с усилената си конструкция.

След миг седалката спря.

Съскаше от нагряването и от очуканите й страни се вдигаше пара.

От всички страни към нея се завтекоха загрижени официални лица.

Зрителите бяха потънали в удивено мълчание.

Хенри и Марта Чейсър гледаха ужасени, търсеха признаци на живот в димящата седалка и сред тълпата служители, които се бяха струпали около нея.

Никой не беше виждал нещо подобно — момчето, което катапултира , за да пресече финала и да спечели!

Едно от официалните лица измъкна Джейсън от изпотрошената седалка и му помогна да се изправи. Джейсън се олюля, но вдигна високо волана и Златното руно…

… и беше поздравен от тълпата с такъв радостен рев, какъвто не беше чуван никога на състезание от ФЛК.

Беше толкова силен, че едва не срути града.

Хенри и Марта Чейсър въздъхнаха от облекчение, а после Хенри скочи, вдигна ръце и изрева:

— Ах, ти… малък… проклет… храбрец!

Последваха налудничави сцени.