Лий Чайлд - Не се връщай

Неговата беше третата вляво.

Всъщност не беше неговата, а на Сюзан Търнър.

Прокара пръсти през косата си и опипа колана, за да провери дали ризата е затъкната под него. Нямаше идея какво ще й каже. Просто беше харесал гласа й по телефона. Усети, че зад него се крие интересна личност, и пожела да се запознае с нея. Нищо повече. Направи две крачки и спря. Тя положително щеше да го вземе за луд.

Но вече беше късно за отстъпление. Сви рамене и продължи пътя си. Третата врата вляво. Същата като по негово време, но наскоро боядисана. Солидна в долната си част, остъклена в горната. През матираното стъкло можеше да се придобие смътна представа за вътрешността на стаята. Отстрани на стената, на нивото на бравата имаше табела, на която пишеше: Майор С. Р. Търнър, командващ офицер . Това беше нещо ново. Някога името на началника беше изписано с флумастер под стъклото и звучеше по-лаконично: Майор Ричър, КО .

Почука на вратата.

Отвътре долетя неясен глас. Ричър го прие за Влез , напълни гърдите си с въздух и завъртя топката на бравата.

Очакваше да види промени, но те се оказаха съвсем малко. Линолеумът на пода си беше същият. Тъмен и старателно излъскан. И бюрото беше същото. Изработено от стомана и масивно като боен кораб. На места боята му се беше олющила и се виждаше металът. Плотът все още беше леко хлътнал на мястото, където Ричър бе забил главата на един тип в края на мандата си. И столовете бяха същите — един зад бюрото и един пред него. Изработени в утилитарния стил на 50-те години, те вероятно биха стрували добри пари в някой оказион в Ню Йорк или Сан Франциско. Шкафът за документи все още си стоеше тук. Както и преди, светлината идваше от абажур във формата на купа, окачен за тавана с три тънки синджира.

Различията бяха предвидими, наложени от хода на времето. На бюрото имаше три телефона със статични конзоли, изпратили в пенсия стария черен апарат с шайба. Компютрите бяха два: десктоп и лаптоп, заели мястото на някогашните поставки за класиране на документи. Картата на стената беше нова и осъвременена. Осветлението беше подменено с енергоспестяващи крушки, които излъчваха зеленикава болнава светлина. Прогресът бе достигнал дори до Министерството на отбраната.

Само две неща в кабинета бяха неочаквани и непредвидими.

Първо, човекът зад бюрото не беше майор, а полковник.

И второ, не беше жена, а мъж.

Мъжът зад бюрото носеше същата пижама като всички останали, но изглеждаше доста по-зле от тях. Униформата му стоеше като костюм за Хелоуин. Не защото не беше във форма, а защото приличаше на наперен бюрократ, на когото са дали бюро и власт. По-вероятно би си избрал за оръжие добре подострен молив, отколкото M16. Носеше очила със стоманени рамки, а и косата му беше стоманеносива, сресана като на ученик. Нашивките и служебният бадж потвърждаваха, че е полковник от Сухопътните войски на САЩ на име Морган.

— Моля за извинение, господин полковник — каза Ричър. — Търся майор Търнър.

— Седнете, господин Ричър — отвърна хладно мъжът на име Морган.

Властното поведение е рядко и ценно качество, което е на висока почит сред военните. А човекът на име Морган го бе усвоил добре. Гласът му беше по-стоманен от очилата и косата му. Никакви празни приказки, никакво увъртане или грубости. Само дълбока увереност, че разумните хора ще изпълняват заповедите му, защото нямат алтернатива.

Ричър седна на пружиниращия стол за посетители с извити тръби вместо крака, които поддадоха леко под тежестта на тялото му. Чувството му беше познато. В миналото често беше използвал този стол по една или друга причина.

— Моля да ми обясните защо сте тук — каза Морган.

В този миг Ричър си помисли, че ще последва траурна вест. Сюзан Търнър е мъртва. Може би загинала в Афганистан или при автомобилна катастрофа.

— Къде е майор Търнър? — попита той.

— Няма я тук.

— А къде е?

— Ще стигнем и до това. Но най-напред трябва да разбера на какво се дължи интересът ви.

— По отношение на какво?

— По отношение на майор Търнър.

— Не се интересувам от майор Търнър.

— Но на портала сте споменали нейното име.

— Става дума за лични неща.

— По-точно?

— Говорих с нея по телефона — поясни Ричър. — Стори ми се интересна. Реших да се отбия и да я поканя на вечеря. Уставът не й забранява да приеме.

— Или да откаже, както вероятно се е случило.

— Точно така.

— И за какво си говорихте по телефона? — пожела да узнае Морган.