Лий Чайлд: Не се връщай

— Какво е това нещо?

— Не помня. Но нямам никакви съмнения, че скоро ще ми го припомнят.

— Компютърът казва, че току-що са ви възстановили на служба.

— Да.

— За пръв път чувам за такова нещо.

— Аз също.

— Не ми звучи добре. Сякаш някой много е искал да ви върне под юрисдикцията на армията.

— И аз така виждам нещата — кимна Ричър. — Сякаш внезапно ме екстрадираха от цивилния живот, за да ме изправят пред музиката. Но процедурата беше максимално опростена — не се предвиждаше дори прослушване.

— Сериозно ли е според вас?

— Да, поне за момента.

— Какво искате от мен?

— Търся майор Сюзан Търнър от Сто и десета част.

— Защо?

— Вече ви казах, по личен въпрос.

— Свързан с вашия проблем?

— Не. По никакъв начин.

— Но и вие сте служили в Сто и десета, нали?

— Преди много време, когато майор Търнър положително не е чувала за нея.

— Значи няма да променяте показания или да влияете на свидетел?

— Абсолютно не. Това е съвсем друга работа.

— Приятели ли сте?

— Надявах се да станем. А може би не, зависи от впечатленията ми, като се видим.

— Значи още не сте я виждали?

— Тя тук ли е?

— Да — кимна Уайс. — От вчера следобед е затворена в една килия.

— По какви обвинения?

— За вземане на подкуп.

— От кого?

— Не знам.

— За какво?

— И това не знам.

— Размер на подкупа?

— Аз съм само надзирател — поклати глава Уайс. — Знаете как е. Никой не ми дава подобна информация.

— Може ли да я видя?

— Часовете за свиждане отдавна приключиха.

— Колко арестанти имате тази вечер?

— Само тя.

— Значи не сте много зает. Освен това визитата ми е неофициална, нали? Никой няма да разбере.

Уайс отвори една зелена папка. Бележки, процедури, текущи заповеди. Част от тях печатни, други писани на ръка.

— По всичко личи, че ви очаква — промърмори той. — Подала е молба чрез адвоката си, в която ви споменава по име.

— Каква молба?

— Всъщност повече прилича на инструкция.

— Какво пише в нея?

— Че тя не желае да ви вижда.

Ричър не каза нищо.

Уайс погледна към зелената папка.

— Цитирам: „По изрична молба на обвиняемата майор Джак Ричър, бивш командир на Сто и десета специална част към Военната полиция, не бива да получава разрешение за свиждане“.

Излизането от Обединената база се оказа съвсем малко по-бързо от влизането. На всеки от трите КПП-та проверяваха самоличността на Ричър и оглеждаха багажника на колата му, сякаш да се уверят за последен път, че той е онзи, за когото се представя, и че по време на визитата си не е откраднал нищо. После, след като и последната бариера се вдигна пред него, той тръгна по маршрута на местната автобусна линия. По едно време спря и отби на банкета. Наоколо имаше множество рампи към различните магистрали. Към I-395 на югозапад, към панорамния път „Джордж Уошингтън“ на северозапад, към I-66 — междущатската магистрала, водеща право на запад, към I-395 в обратната посока, на изток. Всичките пусти в този час на нощта, всичките предлагащи бързо придвижване. Връзките с огромната страна. I-95 следваше извивките на Източното крайбрежие, Западното се намираше на пет дни път с кола, а по средата се простираше огромна територия, пуста и самотна.

И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото .

Ново уволнение — този път позорно .

Тя не желае да ви вижда .

Ричър се върна на платното и подкара към мотела.

Двамата с тениските ги нямаше. Очевидно бяха успели да се вдигнат на крака и да се затътрят нанякъде. Ричър остави колата им на банкета, на двеста метра от мотела, с ключа на таблото. Или щяха да я откраднат някакви хлапаци, или онези двамата щяха да дойдат да си я приберат. На него му беше все едно.

Измина пеша разстоянието до потискащата си стая. Прогнозите му се оказаха точни. Душът течеше едва-едва, хавлиите бяха тънки, а сапунчето и миниатюрното шишенце шампоан — от най-евтините. Успя да се измие криво-ляво и си легна. Дюшекът беше като чувал, пълен с пластмасови топчета, но той заспа без проблеми, нагласяйки будилника в главата си за седем сутринта.

Ромео отново набра номера на Жулиета.

— Току-що направи опит за контакт с Търнър в базата Дайър. Неуспешен, разбира се.

— Нашите момчета очевидно са го изпуснали пред мотела — рече Жулиета.

— Това не е проблем, който трябва да ни тревожи.

— Дано.

— Лека нощ.

— И на теб.

Ричър не успя да спи до седем. Събуди се в шест от енергично почукване на вратата. Звучеше по-скоро нетърпеливо, отколкото заплашително. Като от човек, изгарящ от нетърпение да се залавя за работа въпреки ранното утро. Стана от леглото, измъкна панталона си изпод дюшека и го навлече. Въздухът в стаята беше леденостуден. От устата му излитаха облачета пара. Радиаторът на стената беше останал изключен през цялата нощ.