Софи Хана - Ранима близост

Стаята е подредена, което ме изненадва след вида на градината. Има много украшения, прекалено много, подредени в равни редички. Покриват почти всяка свободна повърхност. Повечето са глинени къщички. Колко странно — не мога да си те представя да живееш в къща, пълна с такива симпатични дреболийки. Колекция ли е някаква? Когато бях в пубертета, майка ми ме караше да събирам едни ужасни глинени същества, който май се казваха „уимзита“. Отказах. Много по-интересно ми беше да събирам плакати на Джордж Майкъл и Андрю Риджли. Убедена съм, че Джулиет е виновна, холът ти да се превърне в миниатюрен жилищен квартал, също както съм убедена, че и ламинираният паркет е нейна идея. Всичко останало в стаята е приемливо: тъмносин диван и стол в същия цвят; стенни лампи с полукръгли гипсови чашки около крушките, за да не се виждат; дървена табуретка, чиято седалка е облицована с лицева кожа; ролетка; малък настолен календар. Все твои неща. Осъзнавам, че се отъждествявам с тези неодушевени предмети — знам, че е налудничаво. Започва да ми става весело. До една от стените има секция със стъклени врати, в която също има глинени къщички — един ред, но са съвсем дребни — най-малките в стаята. Под тях се мъдри дебела медножълта на цвят свещ, която изглежда никога не е била палена…

Промяната настъпва бързо и без предизвестие. Сякаш нещо се взриви в мозъка ми. Дръпвам се от прозореца, препъвам се, за малко да падна. Разтягам яката на ризата си — да не би тя да ми пречи да дишам. С другата ръка крия очите си от яркото слънце. Цялото ми тяло се тресе. Струва ми се, че ще ми прилошее, ако не успея скоро да си поема въздух. Имам нужда от кислород. Веднага.

Чакам да ми мине, но положението се влошава. Пред очите ми избухват черни точки и изчезват. Чувам се да стена. Не мога да стоя на краката си; нямам толкова сили. Падам на четири крака, задъхвам се, от мен струи пот. Вече не мисля нито за теб, нито за Джулиет. Тревата ми се струва непоносимо студена. Не трябва да я пипам. Мръдвам ръце и се просвам по очи. Няколко секунди лежа и не мога да си обясня какво бе довело тялото ми до това критично състояние.

Не знам колко време лежа така парализирана и задъхана, в това непристойно положение — секунди ли, минути ли? Не вярвам да са минали повече от няколко минути. Щом усещам, че ще имам сили да се движа, се надигам с мъка и хуквам към портата, без да поглеждам назад към стаята. Дори да исках, нямаше да мога да си обърна главата в тази посока. Нямам представа защо бях толкова убедена, но бях. Полицията. Трябва да отида в полицията.

Завивам покрай ъгъла на къщата, протегнала напред и двете си ръце в стремежа да стигна колкото се може по-скоро до портата. Нещо ужасно, мисля си. Видях нещо ужасно през прозореца, нещо толкова невъобразимо ужасно, че няма как да съм си го въобразила. Но да ме убиеш, не мога да си спомня какво видях.

Спира ме глас, женски глас.

— Наоми! — вика тя. — Наоми Дженкинс.

Хлъцвам. Има нещо шокиращо в това някой да ти крещи на име и фамилия.

Обръщам се. Вече съм от другата страна на къщата. Няма опасност да видя прозореца на всекидневната от тук. Много повече ме е страх от това, отколкото от тази жена, която предполагам е съпругата ти.

Но тя не знае как се казвам. Не знае, че съществувам. Ти държиш другия си живот в пълна тайна.

Тя идва към мен.

— Джулиет — казвам аз. Устните й трепват — за миг, сякаш бе сподавила горчив смях. Оглеждам я внимателно, както огледах ролетката, свещта, картината със стареца и младежа. И тя е едно от нещата, които ти принадлежат. Как би могла да оцелее без твоите приходи? Сигурно ще си намери друг мъж да я издържа. — Как разбрахте коя съм? — питам и се чувствам изцедена, без капка сили, без капка мозък.

Как може тази жена да е Джулиет? От всичко, което си ми казвал за нея, съм си изградила представата за плаха, затворена домакиня, докато жената, която виждам пред себе си, има руса коса, сплетена на красиви плитки, носи черен костюм и фини черни чорапогащи. Очите й искрят, докато върви бавно към мен, нарочно не бърза, опитва се да ме сплаши. Не, това не може да е твоята жена — онази, дето не вдига телефона и не може да включи компютъра. Защо е облечена така елегантно?

Думите нахлуват в ума ми, преди да съм успяла да ги спра: за погребение. Джулиет е облечена като за погребение.

Отстъпвам крачка назад.

— Къде е Робърт? — крещя аз. Трябва да опитам. Дойдох тук с твърдото решение да те намеря.

— Ти ли се обади снощи по телефона? — отвръща тя с въпрос. Всяка дума се забива в мозъка ми като стрела, изстреляна от упор. Искам да се скрия от гласа й, от лицето й, от всичко, свързано с нея. Непоносима ми е мисълта, че вече ще мога да си представям сцени и разговори между вас двамата. Загубих завинаги блаженото неведение, което ми помагаше да си представям само неща, които искам.