Софи Хана - Ранима близост

Кимнах, макар и да не бях съвсем сигурна. Не съм ти казвала, но повторих твоя афоризъм пред Ивон, без, разбира се, да й обяснявам по какъв повод съм го чула. Излъгах, че си направил някаква друга обидна забележка, не по неин адрес.

— Колко удобничко! — захили се тя. — Чакай да го кажем по-ясно: еднакво си виновен и когато обичаш загубеняк, и когато си загубеняк. О, благодаря ти, просветителю, задето сподели тази мъдрост с нас.

Непрестанно се тревожа какво ще стане на сватбата ни, когато най-накрая все пак се оженим. Не мога да си представя двамата с Ивон да водите разговор, който да не те накара бързо-бързо да млъкнеш, докато тя те обстрелва с весели насмешки.

Тя звъня у вас снощи. Аз я накарах, молих я на колене, съсипах й цялата вечер, докато я накарам да се съгласи. Малко ми става зле, като си помисля, че е чула гласа на жена ти. Това е стъпка, която ме приближава към нещо, което не искам да приема — реалното съществуване на Джулиет. Тя съществува. Ако я нямаше, двамата с теб щяхме вече да живеем заедно. Сега щях да знам къде си.

Джулиет излъга вчера по телефона. Поне Ивон остана с такова впечатление.

Пред задната фасада на къщата ти има каменен зид с кафява дървена порта. Никъде не се вижда написан номер три; успях да установя коя е твоята къща само по метода на изключването. Излизам от колата и леко залитам, сякаш краката ми са отвикнали да се движат. Духа вятър, направо бушува, но е слънчево — ослепително дори. Примижавам. Имам чувството, че улицата ти е специално осветена с по-ярка слънчева светлина — начин природата да оповести: „Ето тук живее Робърт.“

Портата е висока, стига до раменете ми. Отваря се, скърцайки, и аз се вмъквам в границите на твоята собственост. Пред мен се открива осеяна с клонки пътека, минаваща през градината ти. В единия ъгъл се вижда стара вана с две колела от велосипед в нея, а до нея — куп смачкани кашони. Тревата е лошо поддържана. Виждам повече плевели, отколкото растения. Явно някога е имало цветни лехи, очертават се на фона на мърлявата тревна площ, но сега всичко се слива в сплъстен зелено-кафяв хаос. Видът на градината ме вбесява. Яд ме е на Джулиет. Ти ходиш на работа всеки ден, често седем дни в седмицата. Нямаш време да се грижиш за градината, но тя има. Не ходи на работа, откакто се е омъжила за теб, а нямате и деца. Какво прави по цял ден?

Тръгвам към входната врата, като подминавам страничната стена на къщата и още един малък прозорец, разположен на високо. О, боже, не трябва да си мисля, че си затворен там като в капан. Не си, разбира се. Едър мъж, метър и осемдесет, с широки рамене. Джулиет не би могла да те затвори където и да било. Освен ако… Не бива да си позволявам абсурдни мисли.

Решила съм да съм смела и експедитивна. Преди три години се зарекох да не се плаша повече от нищо и никого. Отивам направо на входната врата, звъня и задавам въпросите, които трябва да се зададат. Щом се озовавам отпред, осъзнавам, че твоята къща всъщност е вила — дълга и ниска. Ако се съди по фасадата, не е виждала ремонт от няколко десетилетия. Вратата е покрита с избеляла зелена боя, а всички прозорци са квадратни и малки, оловни ленти разделят черчеветата на ромбове. Имаш едно голямо дърво. От най-дебелия му клон висят четири въжета с оръфани краища. Люлка ли е имало някога? Полянката тук е под наклон, а гледката към хоризонта би изкушила всеки художник пейзажист. Виждат се върховете на поне четири църкви. Сега вече знам какво те е накарало да избереш тази обърната с гръб към улицата къща. Вижда се Кълвър Вели с реката, която се вие в най-ниската част на долината и стига чак до Рондсли. Дали щях да видя моята къща, ако имах бинокъл?

Не мога да мина покрай прозореца и да не надникна вътре. Изведнъж ме обзема радостна възбуда. Това са твоите стаи, с твоите неща в тях. Залепвам лице на стъклото и слагам ръце около очите. Всекидневна. Празна. Странно — винаги съм си представяла стените, боядисани в тъмни цветове, репродукции на известни картини в тежки дървени рамки: Гейнсбъроу 2 2 Томас Гейнсбъроу (1727–1788) — английски художник, смятан за най-големия английски майстор на портрета от XVIII в. — Б.пр. , Констабъл 3 3 Джон Констабъл (1776–1837) — английски художник, известен предимно със своите пейзажи. — Б.пр. , от този сорт. Но стените на твоята всекидневна са бели, неравни, а единствената картина изобразява размъкнат старец с кафява шапка, загледан в един младеж, който свири на флейта. По-голямата част от пода е покрита с обикновен червен килим, а под килима се вижда евтин ламиниран паркет, дето изобщо не прилича на нещо, направено от дърво.