Софи Хана - Ранима близост

Все едно е малоумна — често ми иде да кажа, но си затварям устата. Не бива да съм жестока само защото й завиждам.

После ти ме целуна лекичко и каза:

— Никога не трябва да идваш в тази къща или да ме търсиш там по телефона. Ако Джулиет те види, ако така разбере за теб, това ще я съсипе.

Обожавам начина, по който използваш думите. Речта ти е много по-поетична, по-величествена от моята. Всичко, което аз казвам, е пълно с досадни подробности. Беше се втренчил някъде покрай мен. Обърнах се и подведена от изражението, почти очаквах да видя мъглив сиво-лилав планински хребет, обвит в бели облаци, вместо бежова пластмасова термокана с надпис „Рондсли Ийст Сървисиз Травълтел“, от която винаги падаха прашинки котлен камък в чашите ни с чай.

Къде си се загледал сега? Къде си?

Исках да попитам за повече подробности. Какво имаше предвид, като каза, че това ще съсипе Джулиет? Дали щеше да се срине на пода и да заплаче, или щеше да си загуби паметта, или да започне да буйства? Хората реагират по различен начин, а аз така и не можах да разбера дали се страхуваш от жена си, или се страхуваш за нея. Но тонът ти беше сериозен и явно щеше още да говориш. Не исках да те прекъсвам.

— Не е само това — измърмори ти и стисна с ръце шумолящата покривка на леглото. — Тя е проблемът. Не искам дори да си представя, че би могла я видиш някой ден.

— Защо? — Стори ми се нетактично да ти кажа, че затова няма смисъл да се тревожиш. Да не мислиш, че съм любопитна или изгарям от желание да разбера за кого си женен? Дори сега изпитвам ужас, като си помисля, че мога да видя Джулиет. Иска ми се изобщо да не знаех името й. Колкото по-нереална е в представите ми, толкова по-добре. Идеалният вариант е да не знам нищо за нея, та да няма от какво да се подхранва ревността ми. Но едва ли можех да ти го кажа, когато се запознахме. Представяш ли си: „Не ми казвай как се казва жена ти, защото мисля, че ще се влюбя в теб и не искам да знам нищо за нея.“

Дали някога си се замислял колко ми е било мъчно през изминалата година всяка вечер да си лягам с мисълта, че в този момент Джулиет лежи до теб в леглото ви. Лицето ми се изкривява от болка и ме свива под лъжичката не толкова, че тя спи до теб, колкото заради това, че за нея това е нещо обикновено, рутина. Не се самоизмъчвам да си представям как двамата се целувате или правите любов; вместо това си представям как Джулиет си лежи на нейната половина от леглото и чете книга — нещо скучно за някой член на кралското семейство или за отглеждане на домашни растения — и едва вдига поглед към теб, когато влизаш в стаята. Не забелязва как се събличаш и лягаш до нея. Дали носиш пижама? Някак си не мога да си те представя с пижама. Но каквото и да носиш, Джулиет е свикнала след толкова години брак. Не вижда нищо особено, просто поредната скучна, безинтересна вечер у дома. Не й се иска да ти каже нещо по-специално и изобщо не изпитва нужда да си говори с теб. Спокойно може да се съсредоточи върху подробностите около принц Андрю и развода на Фърги или препоръките за засаждане на кактус в саксия. Щом натежат клепачите й, хвърля книгата на пода и се обръща — не към теб, а на другата страна, без дори да ти каже лека нощ.

Иска ми се и аз да можех да те възприемам като даденост. Но знам, че никога не бих могла.

— Защо не искаш да я видя, Робърт? — попитах, защото ти сякаш се бе замислил за нещо, което не искаше да излезе от ума ти. И както всеки път, беше свъсил вежди и бе издал брадичката напред. — Да не би нещо да не й е наред? — Ако бях някоя друга, можех да добавя: „Да не би да се срамуваш от нея?“, но през последните три години не съм в състояние да използвам думата „срам“. Няма да ме разбереш, защото и аз имам някои неща, които бих искала да запазя за себе си.

— Животът на Джулиет никак не е бил лек — каза ти, сякаш се опитваше да я защитиш от някакви мои нападки. — Искам да мислиш за мен и да си ме представяш такъв, какъвто съм, когато съм с теб, тук. Не в онази къща, с нея. Мразя я тази скапана къща! Когато се оженим с теб, ще купя нова някъде другаде.

Помня, че се засмях, като чух това, защото наскоро бях гледала филм, в който младоженец води съпругата си да й покаже къщата, която е проектирал и построил за нея. Сградата е огромна и красива, с увита грамадна червена панделка. След като мъжът махна ръце от очите й и каза: „Изненада!“, съпругата се разфуча като бясна, задето не се бил консултирал с нея и я поставил пред свършен факт.

Аз пък обожавам, когато ти взимаш решения вместо мен. Искам да ме чувстваш като своя собственост. Искам разни неща само защото ти ги искаш. С изключение на Джулиет. Ти казваш, че не я искаш, но още не си готов да я напуснеш. Въпросът не бил „дали“, а „кога“. Но още не бил настъпил моментът. Трудно ми е да го разбера.