Джак Брул - Мината на цар Соломон

— Знам защо Хайд се обади на геолога — заяви водачът на екипа, сетне повика мъжа от предната стая на апартамента. — Ела тук, ако обичаш.

Мъжът беше облечен в обикновен сив костюм, който се сливаше със стените на спалнята. Той притежаваше способността да става незабележим за погледите на околните, талант, необходим за тайните агенти.

— Сър, Хайд пак се обажда по телефона — намеси се подслушвачът и притисна слушалките до ушите си.

Шефът заведе другия агент в кухнята, за да не пречат на отговорника по комуникациите да си свърши работата.

— Искам денонощно наблюдение на човек на име Филип Мърсър. Хайд може да го включи в играта, затова трябва да знаем всичко за него. Ще му направя пълно проучване, колкото е възможно по-скоро, но искам екипите веднага да отидат на мястото.

Мъжът кимна.

— Имам чувството, че това е човекът, когото чакаме — добави шефът. — Вземи колкото мъже са необходими и засега предположи, че Мърсър познава методите на контранаблюдението. Ясно ли е?

— Нещо друго, сър?

— Не. Щом науча нещо от проверката, ще ти кажа.

Хотел „Уилард“ бе познат на не едно поколение и бе преживял множество преобразявания от времето, когато беше нещо като втори дом за сенатори и политиката не беше постоянна професия, а само временно призвание. Прославен като едно от най-хубавите заведения в града, хотелският бар „Робин“ излъчваше атмосфера на богатство, власт и привилегии с дискретното си осветление, тежки дървени мебели и опитен и незабележим персонал.

Мърсър пиеше първата си водка за деня и мислеше дали не трябваше да проучи Прескът Хайд в „Нексис“. Мощната новинарска система съдържаше обща информация за заместник-държавния секретар, но Мърсър не си бе направил труда. Кой знае защо имаше смътно предчувствие, че срещата ще бъде напразна загуба на време.

В „Робин“ беше учудващо оживено за делничен ден. През няколко стола от Мърсър двама мъже обсъждаха законопроект, който предстоеше да бъде внесен в Конгреса. Групи от мъже и жени разговаряха около многобройните ниски маси. Облечени в черно сервитьорки сновяха насам-натам с подноси, отрупани с напитки и ястия. Движенията им приличаха на танц. На Мърсър му беше приятно да гледа хора, които си вършат добре работата. Той подозираше, че сервитьорките са по-добри в професията си от високопоставените лица, които обслужваха.

— Доктор Мърсър? — попита управителят на ресторанта. — Компанията ви е тук.

— Благодаря. — Мърсър погледна стария си часовник „Таг Хойер“. За негова изненада Хайд бе дошъл навреме.

Докато вървеше след управителя, Мърсър изведнъж почувства, че стомахът му се свива. Усещането му бе познато. Шесто чувство, което безброй пъти бе запазвало живота му. Беше го спасило, докато работеше под земята, когато милиони тонове можеше всеки момент да се срутят и опасността идваше не от природата, а от човешки същества. Чувството му подсказваше, че нещо не е наред. Той се обърна рязко и огледа посетителите в бара. Нямаше нищо необичайно, но Мърсър усети, че кожата му настръхна, без да знае защо. Той продължи да върви след управителя.

Преследвачката не беше сигурна дали са я видели, но заповедите бяха недвусмислени. Тя седеше в ъгъла, прелиствайки пътеводител на Вашингтон, когато почувства погледа на Мърсър да се плъзга покрай нея.

Жената бръкна в джоба на полата си, уверявайки се, че гънките на пуловера прикриват движенията й, и щракна два пъти минипредавателя, какъвто носеше всеки от екипа. След няколко секунди влезе друг член на групата, повикан с подобен сигнал от водача им. Жената не показа с нищо, че познава колегата си. Тя изпи остатъка от безалкохолната си напитка и извика сервитьорката да донесе сметката й.

Никое наблюдение не е застраховано от разкриване. Обикновено са необходими десетина души, за да следят денонощно и най-големия параноик, без той да се усети. Интересът към Мърсър обаче беше толкова голям, че всичките дванайсет оперативни агенти, изпратени в Мериланд, получиха задачата да го държат под око и да докладват за всяко негово движение. Жената излезе от хотела, за да хване такси. Тогава осъзна, че не й бяха казали кой е Филип Мърсър, нито защо се интересуват от него.

— Предполагам, че вие сте доктор Мърсър — засмя се Прескът Хайд на нескопосания си опит да се пошегува и протегна ръка.

Беше на петдесет и няколко години, плешив. Пълнотата му показваше, че си угажда. Носът му беше голям, брадичката мека, а лицето овално, придавайки му открит и предразполагащ вид. Но докато се ръкуваше с него, Мърсър забеляза, че очите му зад очилата с позлатени рамки са непреклонни.