Патрик Линч - Застрахователи

Не се различаваше от другите банки — навярно малко по-модерна от повечето, с банкомати, стаи за разговори и редица касиери зад прозрачни прозорчета. Знакът над един от коридорите упътваше към личните сейфове. Ако се съдеше по хората на опашката, банката работеше с много хлапета от „Браун“. Плакатите на стената рекламираха специални отстъпки, атрактивни условия за заеми и премии за студенти. Други се хвалеха с програми за спасяване на тропически гори и помощи за Третия свят. Новият девиз на банката, „С теб навсякъде“, бе изписан с весели тебеширени ръкописни букви и придружен от картини на усмихнати клиенти, които се наслаждаваха на хубавите неща в живота благодарение на подкрепата на своята спестовна банка.

Чиновникът зад стъклото не изглеждаше особено склонен да подкрепи някого. Той не поздрави Алекс, просто зяпаше надолу към процепа под прозореца като лабораторно животно, очакващо следващата партида хапчета. Тя извади чековата си книжка и бланка за депозит, в която вече беше попълнила първия от номерата на сметките.

— Бихте ли… — Бланката в дланта й трепереше. Алекс я пъхна отдолу и отдръпна ръка. — Бихте ли проверили дали съм записала вярно номера на сметката на господин Елиот?

Чиновникът вдигна очи към нея. Той бе млад, навярно двайсет и пет годишен, със слабо лице и воднисти сиви очи. На табелката му пишеше „Джеф Гилвар“.

— Този номер тук ли? — подозрително попита Джеф и взе бланката.

Алекс му прати най-слънчевата си усмивка.

— Обещах да внеса парите днес.

Той скочи от стола си.

— Добре, само един момент. — Младежът отиде до компютърния терминал пред съседното гише. Алекс го проследи с поглед, докато усърдно вкарваше осемцифрения номер. Няколко секунди по-късно повтори същата процедура. На стената зад него тя зърна собствения си образ в телевизионен монитор и внезапно осъзна, че само на няколко метра от главата й има камера.

Джеф се върна с бланката.

— Боя се, че сметката е закрита. Сигурна ли сте, че е в тази банка?

— О, да, струва ми се. — Закрита. Това означаваше ли, че наистина е била на Елиот? — Почакайте. Имам… той ми даде още един номер. Може да е този.

Беше преписала номерата на гърба на чековата си книжка. Джеф се намуси и хвърли поглед към опашката зад нея.

— Добре, казвайте.

Алекс избра последния от шестте.

— Седем пет седем, едно две пет две.

Чиновникът го записа и се върна на терминала. Тя отново погледна към монитора. На екрана се виждаше образ от друга камера, разположена някъде над входа за личните сейфове. Там разговаряха двама мъже. Единият стоеше с гръб към обектива, но на Алекс й се стори, че познава другия. Откъде ли? После се сети: от събирането у Ричард Гьобърт. Бяха я запознали с него. Спомни си очилата с дебели стоманени рамки и кръглото, лъснало от пот лице. Казваше се Дейвид еди-кой си — Мълит или Мълинс — и бе споменал, че работи в… „Оушън Стейт Сейвингс Банк“.

Джеф най-после се върна.

— Страхувам се, че и тази сметка е закрита. Мисля, че ще се наложи пак да сверите тези номера…

Алекс му се усмихна.

— Но сметките все пак са били на господин Елиот, нали? — Помъчи се да си придаде глуповат вид. — Искам да кажа, поне това съм разбрала вярно, нали?

Сега вече Джеф я изгледа изпитателно. Алекс се опита да не мига.

— Бихте ли… — Устните му се разтеглиха в ужасяващо фалшива усмивка. — Бихте ли почакали само една минутка? Струва ми се, че зная как да ви помогна… Само една минутка, нали?

И изчезна някъде. Алекс имаше чувството, че внезапно се е озовала в капан. Мълинс сигурно бе управител на клона и Джеф навярно щеше да го доведе. И тогава тя щеше да загази, защото вече нямаше да може да заблуди никого. Беше време да си тръгва. Тя прибра чековата книжка в чантата си и спокойно закрачи към изхода, като уж гледаше плакатите по стената. Когато стигна до вратата, рискува и хвърли поглед назад. Мълинс се ръкуваше със събеседника си.

А той бе Уолтър Нойман.

Марк отвори вратата. Носеше престилка.

— Е, къде е колата? — попита Алекс.

Целунаха се. От кухнята се носеше мирис на лук и чесън.

— Да — топло рече Марк, — и аз се радвам да те видя.

— Помислих, че може да са я откраднали — без да обръща внимание на сарказма му, рече тя.

Той напрегнато се усмихна.

— Не. Просто я върнах, това е.

Алекс зяпна. Но преди да успее да каже нещо, Марк се обърна. Тя го последва в кухнята.

— Защо си я върнал?

Той раздразнено сви рамене.