Стивън Ледър - Госпожа Мафия

През цялото пътуване на запад Сам не пророни дума, само стискаше здраво листчето. Макинли я поглеждаше от време на време в огледалото, но не прекъсна мислите й.

Когато стигнаха покрайнините на Бристол, Сам прочете адреса и Макинли кимна:

— Ще го намеря, госпожо Грийн.

Не се наложи да спира и да пита минувачи за адреса, след двайсетина минути спря пред красива къща с добре под държана градина. Отпред бе спряно блестящо синьо „Ем джи“. Сам кимна към луксозната кола.

— Момичето се справя добре. — Поседя няколко минути загледана в къщата. — Идвал ли си друг път тук, Анди?

— Защо питате, госпожо Грийн?

— Просто се чудех.

Макинли се извъртя. Погледна я хладно.

— Накъде биете, госпожо Грийн?

Тя вдигна рамене.

— Просто ми се стори, че знаеш пътя.

— Градът не е чак толкова голям.

Сам запали цигара. Свали прозореца и издиша дима навън.

— Не знам, Анди. Може да е била свидетел, може Тери да е искал да я предупреди.

Макинли се обърна напред и загледа равнодушно през предното стъкло.

— Анди?

Той постави големите си ръце върху кормилото.

— Малко ме боли глава, госпожо Грийн. Това е.

Сам отвори вратата.

— Госпожо Грийн?

— Да?

— Мислите ли, че идеята е добра?

— Искаш ли да ми кажеш нещо, Анди?

Макинли въздъхна и бавно поклати глава.

Сам слезе, хвърли цигарата и я смачка с пета, след това отиде до външната врата и натисна звънеца. Обърна се към лексуса. Макинли все още гледаше втренчено пред себе си, стиснал здраво волана.

Вратата се отвори и Сам се обърна. На прага стоеше красива негърка и я гледаше объркано. Беше около двайсет и пет годишна, с гладка черна кожа, високи скули, големи тъмнокафяви очи и дълга коса.

— Какво? — попита тя с лондонски акцент. — Какво искате?

Някъде отвътре се чу бебешки плач.

— Вие ли сте Алиша Сноу?

Погледът на младата жена стана по-суров и тя вдигна глава.

— Какво правите тук?

Сам се намръщи.

— Познавате ли ме?

— Как ме открихте?

— Вие знаете коя съм, нали?

Алиша понечи да затвори вратата, но Сам я подпря с рамо и влезе насила.

— Хей! Не може така! — изкрещя негърката.

Сам нахлу през антрето в големия хол. Бебето беше в кошарка, държеше се за пречките и ревеше колкото му глас държи.

Сам погледна детето. Беше момиченце, на петнайсетина месеца, с по-светла кожа и коса от майка си. Щом видя Сам, то спря да плаче.

Алиша се приближи зад нея.

— Не трябваше да идвате.

Сам не отговори. Едва чуваше Алиша, сякаш гласът й идваше от дълбините на дълъг тунел. Имаше чувството, че времето е спряло, не можеше да откъсне поглед от бебето. В кошарката имаше играчки. Плюшен Мечо Пух. Гумени топки. Пластмасова гъсеница. Дървени кубчета с картинки на животни.

— Ще се обадя в полицията — заплаши Алиша.

— Няма да го направите — каза тихо Сам.

На една полица имаше снимки: на Тери и Алиша с чаши шампанско в някакво заведение, приличащо на „Лапландия“; зад тях стоеше ухилен Джордж Кей. Снимка на двамата на плажа, Тери — по гащета, Алиша — с черен бански костюм, разкриващ голяма част от прелестите й. Плажът сигурно беше в Испания. Вероятно онзи до вилата на Майки Фокс. На трета снимка Тери държеше бебето, което бе на не повече от два месеца. Той се усмихваше. Гордият баща.

Алиша постави ръка на рамото на Сам, но тя я отблъсна.

— Не ме докосвай! — изсъска. — Не смей да ме докосваш!

Бебето отново заплака и Алиша го вдигна. Започна да го успокоява и погледна сърдито Сам.

Тя поклати глава, не можеше да повярва на очите си. Цялата абсурдност на положението я накара да занемее.

— Мисля, че трябва да си вървите — каза Алиша.

Сам се обърна и избяга от стаята. Едва успя да напипа бравата и изскочи задъхана от къщата. Чувстваше се, сякаш са я ударили в гърдите, всяко вдишване й струваше усилия. Сърцето й туптеше лудо и тя едва се държеше на крака.

Сам вдигна ръка, за да запази равновесие. Вратата се затръшна зад гърба й, но тя не разбра дали е от вятъра, или Алиша е излязла, за да затвори. Не я интересуваше. Искаше да избяга оттук. От това дете, от тези снимки и от всичко, което означаваха. Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и бавно тръгна по алеята покрай спортната кола на Алиша.

Макинли не беше помръднал; продължаваше да гледа втренчено напред.

Сам отвори задната врата и се отпусна на седалката.

— Карай.

— Накъде — попита той.

Погледна я в огледалото, но бързо отмести очи, щом забеляза, че тя го наблюдава.