Стивън Ледър - Госпожа Мафия

Тя остави чашата си.

— Не.

— Парите ще са готови тази седмица.

Сам въздъхна отчаяно.

— Нека Майки Фокс го направи. Или Макинли.

— Те са само работна ръка, Сам. Имам нужда от теб.

Тя го изгледа сурово, но не каза нищо.

— Сам, това е за последно.

— Поредното „за последно“. — Тя запали цигара и отпи глътка кафе. — Джейми идва в неделя. Мислех да сготвя. Агне. Винаги му е било любимо. Гледай да си тук, за да го разрежеш.

Тери се усмихна и кимна.

Сам се наведе към него.

— Това трябва да е наистина за последно, Тери. Не може все да ти върша мръсната работа. — Тя се облегна назад и поклати глава. — Мразя тази Испания.

Ема Ригс се извъртя и бутна съпруга си. Той изхърка силно и тя отново го сръга.

— Оливър. Събуди се!

Ригс отвори сънливо очи.

— Какво?

— Навън има някой.

— Сигурно пак проклетите котки — изръмжа той и се зави презглава с юргана.

Жена му поклати глава.

— Не мисля. Стори ми се, че звукът идва от гаража.

При споменаването на гаража Ригс подскочи. Седна и се заслуша, но единственият шум идваше от минаващите коли по близкото шосе.

— Сигурна ли си?

— Чух нещо, Оливър — настоя тя. — Не съм толкова стара, че да ми се причува.

Ригс смъкна крака от леглото и взе халата си.

— Ще се обадиш ли в полицията? — попита жена му.

— Стига глупости. И сам ще се справя. Сигурно са някакви хлапета.

Ригс слезе бързо и излезе от задния вход, като светна всички лампи, за да изплаши натрапника. Беше оставил правата лопата облегната на стената на къщата и я взе.

Долепеният до къщата гараж беше построен с подобни тухли, но между двете постройки нямаше пряка връзка. Имаше голяма метална врата отпред и по-малка, дървена, откъм задния двор. Ригс се запъти към задната врата, стискайки лопатата с две ръце. Гаражът нямаше прозорци, така че нямаше начин да надникне вътре. Ригс допря ухо до задната врата. Отдръпна се рязко и изруга. Дъските бяха нагорещени. И той надуши миризма на дим.

Тъй като вратата беше заключена, той изтича обратно в кухнята, за да вземе ключа от куката до хладилника. След това отключи вратата и я отвори плахо. Отвътре изскочи огнен език и Ригс отскочи, за да не се опърли. Изруга отново, затръшна вратата и изтича от предната страна.

Спря и зина от изненада. Върху металната врата със зелен спрей бе изписано „ЧЕКИДЖИЯ“. Ригс протегна ръка и пипна вратата. И тя беше нагорещена. Ригс погледна ключалката. Бе счупена, пробита с бормашина. Той внимателно натисна дръжката и отвори. Отвътре излезе облак черен дим. Колата му, „Морис Травълър“, бе в пламъци. Горещината беше нетърпима и Ригс се отдръпна; от гаража не спираше да излиза пушек.

Неговата единствена гордост и радост изгаряше пред отчаяния му поглед. Бе посветил хиляди часове на тази кола, беше я възстановил от останките, намерени в едно гробище за автомобили. Прекарал бе всеки почивен ден през последните пет години в работа по нея и в излагането й на различни конкурси за ретро автомобили, където гордо показваше постиженията си в реставрацията пред другите запалени любители. Сега колата бе минало и застраховката не можеше да покрие дори малка част от стойността й.

Ригс знаеше кой е виновен за унищожаването на любимата му кола. Отговорът беше в зеления спрей. Тери Грийн. Проклетият Тери Грийн.

Сам взе такси от летището на Малага. Според Тери Майки Фокс живееше в голяма вила на около километър и половина от града. Шофьорът не познаваше района и на два пъти се наложи да отбива, за да пита за пътя, но накрая спряха пред голямата порта от ковано желязо на имението, заградено с триметрова каменна стена.

Шофьорът посочи портата.

— Това ли е? — попита Сам.

Шофьорът кимна. Тя плати и слезе. Натисна едно копче на домофонната уредба до вратата. След половин минута от уредбата се чу:

— Que?

— Аз съм Саманта Грийн. Идвам при Майки.

Последва мълчание и Сам се запита дали са я разбрали, накрая вратата избръмча и се отвори. Сам влезе и тръгна по криволичещата алея сред добре поддържан парк. Вилата бе огромна, с големи балкони и тераси и масивна сателитна антена на покрива.

Едно испанче на не повече от двайсет години я чакаше пред входа. Имаше катраненочерна коса, нежна мургава кожа и тъмнокафяви очи, носеше само пешкир около кръста. Не каза нищо, но когато Сам посегна към дръжката на вратата, то се обърна и влезе в къщата.

Сам последва момчето през пищно украсения вестибюл с висок таван. Влязоха през голяма двойна позлатена врата в хол, обзаведен с най-безвкусната мебелировка, която някога бе виждала. Имаше статуи на негърски воини в естествен размер, китайски вази, украсени с рисунки на цветя, кресла в стил Луи XIV табуретки и дивани с меки възглавници. По-голямата част от пода бе покрита с дебели килими. От тавана висяха тежки полилеи, а по стените бяха закачени картини на големци от деветнайсети век и съпругите им в масивни позлатени рамки. Дебели завеси от зелено кадифе закриваха прозорците, няколко лампи хвърляха мека светлина. Нямаше климатик, а и цялата обстановка беше толкова потискаща, че Сам почувства, че дъхът й спира; за секунди плувна цялата в пот.