Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Точно това имах предвид.

Уелч го изгледа хладно.

— Намеквате, че съм подхвърлил улики, така ли?

Едуардс изръмжа, сякаш това беше последното, което би му хрумнало.

— Франк, моля те. Правиш си прибързани изводи. Просто ще има разследване. Дотогава можеш да си починеш, да се занимаеш малко с градината си.

— Живея на дванайсетия етаж.

По изражението на началника личеше, че няма смисъл да спори. Уелч се обърна да си върви.

— Франк?

Уелч спря.

— Какво?

— Дай си служебната карта.

Уелч извади портфейла си, хвърли картата си на бюрото на началника и излезе.

Един млад индиец говореше по телефона, но Бирн го удари по врата и когато затворникът се обърна, Хобсън измъкна фонокартата му от апарата и я хвърли през парапета към долните етажи.

— Изчезвай, да не я последваш — заплаши Бирн.

Ръката на Бирн беше в шина, но той бе почти два пъти по-едър от индиеца и младежът побърза да се оттегли по стълбите, да си търси фонокартата.

Хобсън пъхна своята в автомата и набра. От другата страна вдигнаха на осмото или деветото позвъняване. Бабата на Хобсън бе глуха с едното ухо и понякога й беше нужно доста време, докато чуе телефона.

— Бабо? Аз съм.

— Здравей, миличък. Как си?

— Добре съм, бабо — отвърна Хобсън.

Бирн се оттегли на почетно разстояние, знаеше, че Хобсън не обича да го подслушват. Не че казваше нещо тайно, просто милите приказки с баба му не допринасяха за образа му на свиреп мъжага.

— Получи ли картичката за рождения си ден, бабо?

— Да, миличък. Благодаря.

Хобсън сам беше изработил картичката, прекарал бе часове в прерисуване на цветя от картинките в една книга от библиотеката на затвора.

— Съжалявам, че не успях да ти пратя истински цветя.

— О, няма нищо, миличък. Приятелят ти ми донесе.

Хобсън застина.

— Какво?

— Приятелят ти Тери.

Хобсън закри слушалката с ръка и изруга високо. Бирн го погледна тревожно, но Хобсън му махна да изчезва.

— Искаш ли да говориш с него? — попита бабата на Хобсън. — Още е тук.

— Добре, бабо, дай ми го.

Хобсън стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

Тери Грийн се обади.

— Здрасти, приятел. Как е старата дупка без мен?

— Един косъм да падне от главата й, Грийн, и си мъртъв! — изсъска Хобсън.

— Добре съм, разбира се. И баба ти е добре. Страхотна картичка. Не знаех, че можеш да пишеш ръкописно.

— Махай се от дома й!

— Тъкмо разправях на баба ти, че трябва да си сложи аларма против пожар. Тези стари къщи са истински гробници. — Гласът на Тери заглъхна. — Казвам му, госпожо Хобсън, че трябва да си сложите аларма против пожар.

— Мръсник! — изсъска Хобсън.

— Знаеш ли какво искам — продължи спокойно Тери. — Името. Само едно име и те оставям. Кой ти плати за онази работа в банята?

Хобсън удари с все сила по стената. Пое си дълбоко въздух.

— Не й прави нищо.

— Името.

— Кей. Джордж Кей.

— Виждаш ли? Не беше трудно.

Връзката прекъсна.

Хобсън изрева и отново удари по стената.

Бирн се приближи, постави ръка на рамото му.

— Какво има?

Хобсън изкрещя. Обърна се и удари с все сила Бирн в главата, след това се хвърли върху него и започна да го налага, докато двама надзиратели не ги разтърваха.

Тери се обърна и погледна през задното стъкло на беемвето.

— Мамка му — изсъска.

На три коли зад тях караше кафяв джип. Джипът на Уелч.

— На какво се прави този нещастник? — попита Флечър, който шофираше.

Пайк седеше до него и шумно дъвчеше дъвка.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Тери. — Може би си въобразява, че ще ни хване да обираме някоя поща.

— Да му се изплъзна ли? — попита Флечър.

— Не, нека се позабавляваме. — Тери надникна през страничния прозорец. — Завий наляво, карай към онзи квартал.

Флечър направи както му наредиха. Указаният квартал представляваше група осеметажни сгради, свързани с покрити пасажи. Флечър спря беемвето и тримата мъже се втурнаха към едно стълбище.

Когато беемвето навлезе в безлюдния квартал, Франк Уелч забави. Мястото не беше особено приятно, сградите бяха омацани с цветни спрейове, свърталище на наркопласьори и проститутки. Тук полицията идваше само с бронирани коли, никога пеша.

Той видя беемвето и наби спирачки. Беше спряно до голям контейнер, препълнен със счупени мебели и парчета линолеум. Колата бе празна.

Уелч слезе от джипа и се огледа. Не обичаше да оставя колата си без надзор, но ако искаше да разбере какво е намислил Тери Грийн, нямаше друг избор. Той тръгна към първата сграда, като от време на време поглеждаше назад, за да държи колата си под око.