Стивън Ледър - Госпожа Мафия

— Джейми, аз съм голямо момиче. Пък и сам знаеш, че който заплашва по телефона, обикновено не стига по-далеч.

— Той ли те заплашва? За бога, мамо… оплачи се в полицията.

— Да, те точно това чакат. Сама ще се справя, Джейми. Как мина изпитът?

— По мед и масло. Виж, не искам да те тревожа излишно, но от счетоводството питаха за таксата ми. Знаеш ли дали татко е пратил чек, преди да…

Той замълча. Преди да го арестуват, това щеше да каже.

— Не знам, Джейми. Ще разбера.

— Моля те. Малко се притеснявам, това е.

— Утре ще говоря със счетоводителя му. Писа ли на татко си?

— Да. Вчера му пуснах писмо. Мислех да му изпратя сладкиш с пила, но реших, че ония задници в затвора нямат чувство за хумор.

— Що за език от един бъдещ юрист? Задници.

— Просто юрист ли? Парите са при адвокатите по наказателни дела, мамо. Като се дипломирам, няма да ме видиш в някоя забутана кантора. Поздрави на Триша. И на Лора, когато я видиш. Опитах да се свържа, но все попадам на телефонния й секретар.

Пожелаха си лека нощ и Сам затвори. Погледа телефона за известно време. След това вдигна слушалката и я остави на масата. Днес заслужаваше малко почивка.

„Оукуд хаус“ приличаше повече на богаташка вила, отколкото на старчески дом. Представляваше масивна постройка от края на XVIII век с почти петстотин декара гори и градини, постлана с чакъл алея и фонтан пред главния вход. Фоайето бе величествено, с изящни антикварни мебели и масивен полилей над широкото дъбово стълбище. Въпреки луксозното обзавеждане и вазите със свежи цветя, ароматът им не можеше да замаскира миризмата на урина и дезинфектант. Сам се усмихна на жената от рецепцията и се запъти по коридора към стаята на Грейс. Няколко врати бяха отворени и отвътре с надежда гледаха старчески лица. Щом ги отминеше, те отново се свеждаха унило.

Грейс седеше в голямо кресло и гледаше през прозореца. До нея на малка маса стоеше непипната чаша чай.

— Здравей, Грейс. Аз съм. — Сам затвори вратата след себе си и седна на един стол до свекърва си. — Как си, Грейс?

Старицата не отговори. От ъгълчето на устата й се стичаше струйка слюнка. Сам извади кърпичка от чантата си и я избърса.

— Е, не знам за теб, но за мен последните дни са истински ад. Твоят любим син го тикнаха зад решетките, остави ме без пукнато пени и иска да го заместя в организирането на многомилионна наркосделка, за да платя обжалването му.

Грейс не реагира. Въртеше венчалната си халка и зяпаше парка.

— А твоята седмица как мина, Грейс?

Вратата се отвори. Беше млада медицинска сестра с ослепително бяла униформа и очарователна усмивка.

— Искате ли чаша чай, госпожо Грийн? — попита тя.

— Не, благодаря.

— Госпожа Ханкок моли да се отбиете в кабинета й, преди да си тръгнете.

— Добре.

След като вратата се затвори, Грейс се обърна към Сам. Погледът й беше замечтан, сякаш умът й е на друго място.

— Коя си ти? — попита.

— Аз съм Сам. Снаха ти.

— Лора ли?

— Не, Грейс. Лора ти е внучка. Аз съм Сам, майката на Лора.

— Красавица е нашата Лора.

Грейс се усмихна щастливо и отново се загледа през прозореца.

— Така е, Грейс. Така е.

Сам седя при свекърва си около час. Разговорът протичаше главно като монолог с вмъкнати реплики от страна на Грейс. Старицата се интересуваше главно коя е Сам и защо никой не й е донесъл чай, въпреки че Сам всеки път й сочеше чашата.

Госпожа Ханкок я чакаше в кабинета си. Беше около петдесетгодишна жена със сива изкуствено накъдрена коса и пенсне със златни рамки, защипано на върха на носа й. При първата им среща Сам си беше помислила, че директорката на пансиона е стара мома, която още от моминските си години се е отказала от любовта и е прекарала остатъка от живота си в омраза към другия пол, но на бюрото на Ханкок имаше снимка със симпатичен мъж и три деца; носеше и венчална халка.

Сам много добре знаеше как подвежда външният вид. Грейс Грийн изглеждаше толкова елегантна и интелигентна, колкото и преди десет години, но главата й бе напълно празна.

— Този месец няма усложнения, госпожо Грийн, но и никакви подобрения — каза Ханкок; повтаряше почти едни и същи думи при всяко посещение на Сам. — Алцхаймер е ужасна болест. Можем само да се постараем да й осигурим всички удобства. Тя не изпитва болка. Понякога дори изглежда щастлива по свой собствен начин.

— Щастлива ли?

— Да, щастлива.

Госпожа Ханкок се намръщи и Сам се помъчи да се усмихне:

— Значи затова сте искали да ме видите. За да ме уведомите за състоянието на свекърва ми.