Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

И чиито твърдения бяха невероятни… преди истинността им да бъде доказана по впечатляващ начин.

Тя разгледа снимката. Поемаше голям риск — Нина Уайлд вече не беше в АСН след някакъв спор миналата година. Мейси беше разочарована, че не бе имала шанса да се срещне с нея. Но Нина със сигурност все още имаше достатъчно влияние, за да ѝ помогне…

Ако Мейси успееше да се добере до нея. Доколкото знаеше, доктор Уайлд беше в Ню Йорк. А Мейси все още беше на по-малко от двеста метра от Сфинкса.

Всяко нещо с времето си , реши тя и се насочи към централно Кайро.

Ню Йорк

Три дни по-късно

Нина Уайлд се опитваше да се събуди. Бореше се едновременно със завивката и с остатъците от алкохолно опиянение, за да се надигне и да погледне часовника на нощното шкафче. Отдавна беше минало десет часа.

— По дяволите — промърмори тя, готова да се наругае за успиването… но си спомни, че няма причина да става от леглото.

Придърпа завивката с надеждата, че ще успее отново да заспи, но дори краткото зърване на малката грозна стая беше достатъчно, за да предизвика прилив на желание да се махне оттам. Не че останалата част от апартамента беше кой знае какво, но поне беше сравнително по-приемлива.

Облече си едно потниче и къси шорти, прокара пръсти през рошавата си коса и тръгна към съседната стая.

— Еди? — извика тя, прозявайки се. — Тук ли си?

Никакъв отговор. Съпругът ѝ беше излязъл, но беше оставил бележка на малкия барплот, който разделяше кухнята от тясната дневна. Както обикновено, изказът му беше ясен и стегнат по военному.

На работа съм. Ще звънна после. Може да закъснея.

Целувки, Еди

П.П. Купи мляко.

— Страхотно — въздъхна тя и взе малката купчинка писма до бележката. Извлечения за кредитни карти, най-вероятно огромни. Още извлечения, сигурно още по-огромни. Боклуци, боклуци…

В ъгъла на последния плик беше отпечатано име на университет.

Развълнувана, Нина побърза да разкъса плика. Може би това беше начинът да се измъкнат от мизерния им живот през последните няколко месеца…

Не беше. Достатъчно ѝ беше да види първите думи „Съжаляваме, но…“, за да разбере, че е отхвърлена за пореден път. Щом веднъж заклеймяха някого като ексцентрик, той си носеше клеймото цял живот — дори през цялото време да е бил прав.

Нина остави писмото на масата, тръшна се на скърцащия диван и отново въздъхна. Клеветническата кампания, подета от могъщия ѝ враг, не само я беше лишила от работа, но беше станала причина всички да я смятат за луда, като онези, които твърдяха, че са намерили Ноевия ковчег, Елдорадо или Йети. Някогашните ѝ невероятни открития — Атлантида, гробниците на Херкулес и на крал Артур — изведнъж се оказаха нещо незначително, академичните кръгове се оказаха също толкова късопаметни, както всички останали: какво си открила за нас напоследък ?

Така че сега беше безработна, без каквито и да е перспективи… и съвсем скоро щеше да е без никакви пари. Единственото, което имаше, беше Еди.

Което всъщност не беше съвсем вярно, защото работата му непрекъснато го държеше далеч от нея.

В един от съседните апартаменти се разплака бебе, тънките стени почти не го заглушаваха.

— По дяволите — промърмори тя и притисна длани към лицето си.

Еди Чейс излезе от високата тухлена сграда в Ийст Сайд и огледа улицата в двете посоки, преди да тръгне да слиза по стълбите.

— Видях те — разнесе се женски глас зад гърба му.

Еди се обърна и я погледна.

— Видя кое?

— Теб, как проверяваш дали навън има някой, който може да те разпознае. — Ейми Мартин слезе по стълбите с развяващи се тъмни къдрици и прегърна англичанина през кръста. — Много си съобразителен.

— Не бих искал Нина да разбере точно сега, нали? — каза той на по-младата жена. — Сам ще ѝ кажа, когато моментът е подходящ. Не искам и някой друг да научи.

Ейми се ухили.

— Но пък ти хареса, нали? Не го отричай. — Тя отиде до завоя, оглеждайки се за такси. — Искаш ли утре пак да го направим?

— Да, стига да имам време — отвърна Еди. — Зависи дали Грант Торн ще се нуждае от мен.

Тя отново се ухили и поклати глава.

— Все още не мога да повярвам, че движиш с филмова звезда.

— Не може да се каже, че „движа“ с него. Аз съм му бодигард, а не най-добър приятел. Честно казано той е… един тъпанар.

— Да, ама кара ламборгини, нали? Яко.

— Жалко за колата. Никога не шофира с повече от двайсет километра в час, защото иска всички да го видят, че седи вътре.