Энди Макдермотт - Операция „Озирис“

— Днес ще го пазиш ли? — Едно такси се появи и Ейми му махна да спре.

— Да, след малко отивам да го взема. Иска да си купи костюм за някакъв благотворителен прием тази вечер, така че ще трябва да го наглеждам. Защото Пето авеню е толкова опасно място.

Таксито спря точно когато телефонът на Еди иззвъня. Той погледна към екрана: Нина .

— Хубаво, върви се забавлявай с холивудските си приятелчета! — каза Ейми, докато се качваше в колата.

— Ще се опитам — отвърна той и се обади по телефона: — Здрасти.

— Здрасти — каза Нина. — Къде си? — През последните месеци беше опознал до болка натежалия ѝ от съня глас, но сега в него се усещаше и меланхолия.

— Ами… с Грант Торн съм, във фитнес салона.

Мълчание.

— Аха. Кога ще се прибереш у дома?

— Ще се видим утре! — извика Ейми, докато таксито се отдалечаваше.

Той ѝ махна раздразнено.

— Няма да е скоро, съжалявам. Ще бъда с него цял ден.

Второ разочаровано „аха“, последвано от:

— Кой беше това?

Той погледна виновно отдалечаващото се такси.

— Една жена в такси.

— Мислех си, че си във фитнес салона.

— Чакам отвън. Какво има?

Тя въздъхна.

— Нищо. Няма значение.

— За мен има. Виж, ще се обадя на Чарли да провери дали не може някой да ме замести.

— Не, всичко… всичко е наред. Все пак парите ни трябват, нали? — Смехът ѝ прозвуча повече отчаяно, отколкото весело.

— Сигурна ли си? Ако искаш, мога…

— Няма нужда, Еди. Няма нужда. — Въобще не звучеше сигурна.

Телефонът му изчурулика, подсказвайки му, че някой друг звъни. Погледна към екрана и видя, че го търси клиентът му.

— Съжалявам, но трябва да вървя. Намери ли бележката за млякото?

— Да, намерих я. Ще се видим като се прибереш. Обичам те.

— И аз те обичам — отвърна той точно когато тя прекъсна разговора. Страхотно. Сега се почувства още по-зле, че я лъже.

Прехвърли на входящото повикване.

— Ало?

— Хей, Чейс-стър! — разнесе се провлаченият глас на Грант Торн. — Къде се губиш, човече? Телефонът ти даваше заето.

— Да, жена ми се обади.

— Старите брачните вериги, а? Шегувам се, приятел. Нямам предвид, че е стара. Хей, какво ще кажеш да ви заведа някой път на вечеря?

— Добре звучи — отвърна уклончиво Еди, убеден, че за времето, докато се видят, тази мисъл ще е излетяла от главата на актьора. — Все още ли искате да ви взема от апартамента ви?

— Да. С една мацка съм, дай ми двайсетина минути да се отърва от нея. Добре де, две мацки са. Нека бъдат трийсет минути. А дали ще може да ми донесеш и един стек портокалов сок? Нещо съм много жаден.

— Аз съм ваш бодигард, а не иконом, господин Торн — напомни му Еди. Работата му беше да пази клиентите си, а това не включваше бърсането на задници, и той се стараеше да им го напомни. — Защо не пратите някоя от мацките да ви вземе?

— Ох, пич! Не искам да ми вършат домакинската работа! Вярно, готини са, но отворя ли веднъж кутията, после няма затваряне, нали? Виж какво, в портфейла си имам петстотин долара. Твои са, ако ми донесеш едно стекче портокалов сок. Като бонус. Става ли?

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Еди и прекъсна разговора. За разлика от вечерята, той нямаше да пропусне да напомни на Грант за тази оферта.

Нина седеше навъсено до кухненската маса, сложила пред себе си чаша черно кафе. Лаптопът ѝ беше отворен в очакване, но тя дори не беше проверила пощата си.

Отпи предпазливо от чашата. Без мляко кафето беше твърде горещо, за да го пие веднага; вече беше поизстинало, но пък беше твърде горчиво. Тя изкриви лице, питайки се дали ще събере сили да отиде до магазина за мляко. Колкото повече го обмисляше, толкова по-малко вероятно ѝ се струваше.

Телефонът ѝ иззвъня и я стресна. Тя го вдигна.

— Ало?

— Здравей, Нина. — Познат глас — професор Роджър Хогарт, колега от университета. През последния месец се бяха чували няколко пъти, но най-вече бяха поддържали връзка чрез имейли.

— Роджър, здравей! Какво мога да направя за теб?

— Работата винаги на първо място, а? — рече укорително той. — Ще поговорим за това след малко. Как си иначе?

— Ами… добре съм — отвърна тя равнодушно.

— Как е новият апартамент? Харесва ли ти повече от преди?

— Най-добре да не казвам нищо.

Той се изкикоти.

— Разбирам. Не се тревожи, нещата ще се оправят, сигурен съм. Сигурно точно когато най-малко го очакваш. Та като говорим за неочакваното… първо, помниш ли, че се опитвах да се свържа с Морийн, за да се оплача от онази смехотворна атракция, която прави край Сфинкса?