Лиза Ангер - Несвяст

Но когато се опитвам да намеря отговор на този въпрос, образът му ми се изплъзва, скрива се нейде из гънките на моята памет. Зрялата жена, която го е надживяла, не може да си спомни какво точно е обичало момиченцето, каквото е била.

Евтиното украшение блещука в ръката ми. Спомням си как неугледното бижу ме накара за известно време и за първи път в живота си да се почувствам обичана. Чувам и ехото от един глас — глас, който чух снощи на плажа: Когато настъпи часът, аз ще те намеря, а ти ще ме чакаш. Такава е нашата карма, нашата връзка, Офелия. Ще оставя моята огърлица на някое място, където ще я намериш. Така ще разбереш, че съм дошъл да те прибера.

— Какво има, мами? — Виктория се е върнала и ме наблюдава с несигурен израз на лицето. Аз витая някъде. Успяла съм да тикна украшението в джоба си.

— Нищо, миличка — отвръщам аз, отпуснала длан върху главата й.

— Изглеждаш уплашена — казва детето. Толкова е мъничка, а косата й се развява в златен вихър от вятъра.

— Не съм уплашена — казвам с пресилена усмивка. — Искаш ли да се надбягваме?

И тя хуква с писък. Гоня я до водата, като я оставям да стигне преди мене. Когато я улавям, вдигам телцето й във въздуха и правя с него широк кръг. Сетне я притискам към себе си и я оставям върху пясъка. Тя отново побягва. През цялото време се преструвам, че не си давам сметка за едно нещо: времето ми изтича.

Вървя по коридора и си мисля за дъщеря си. Тя е моят щит, тя е моят меч. Всичките ми действия до момента, а и оттук нататък са подчинени на идеята да я предпазя, за да мога да се върна при нея. Полагам усилия да се овладея, независимо от адреналиновия пристъп. Страхът винаги ме поставя в неблагоприятно положение. Прави ме бавна и непохватна. Сторила съм един куп грешки под натиска на страха.

След като машината не работи, корабът започва да се клатушка в открито море и ми става лошо. Спирам в основата на трапа, който води към откритата палуба. Чувам шума на вятъра, както и ударите на вълните по бордовете. Напрягам слух да доловя звуци от човешки глас, но няма нищо. Нищо, освен накъсаното ми дишане в собствените ми уши.

Започвам да се изкачвам по стълбата, притиснала гръб към стената. Дланта ми е до такава степен изпотена, че ме е страх да не изпусна пистолета. Стискам го здраво, когато излизам на палубата. Студ и силна миризма на сол ме удрят в лицето. Морската повърхност е напълно черна. Палубата е пуста от носа до кърмата. Светлините на мостика са угаснали, както и всички останали.

Изведнъж оставам като парализирана. Не мога да се върна в каютата, но не мога и да се движа тук, на открито. Не знам какво да старя. Затварям за миг очи и се мъча да овладея дишането си. Водата ме вика — усещам страховитата мощ на привличането й.

Детектив Рей Харисън не блести с нищо. Поне от пръв поглед. Той е от хората, които остават незабелязани в кварталния супер и които не привличат с абсолютно нищо погледа. Среден на ръст, той ще отвори вратата пред вас, вие ще му благодарите и никога повече няма да си спомните за него. Но докато го гледам от прозореца на втория етаж как приближава къщата, сърцето ми забучава като парна машина. Златното украшение в джоба на джинсите направо ги прогаря. Слизам да го посрещна, преди Есперанса да ме е изпреварила.

Спомням си го от снощи: изглеждаше симпатичен. Любезен и лишен от притворство. Хареса ми. Но в същото време у него има нещо, което никак не ми допада, и за което си мисля, докато му отварям. Подозрение. Днес той е като вълк, застанал на прага ми.

— Здравейте, детектив Харисън — проговарям аз с най-добрата си фалшива усмивка, изобразена върху лицето. — Да не ни следите? — Застанала съм на прага и внимавам да не го предразположа нито с дума, нито с жест.

Той се усмихва с присвити очи. Забелязвам няколко неща около него: часовникът му е стар и монтиран към гъвкава метална гривна, дъхът му намирисва на лук, а ноктите са изгризани.

— Всичко наред ли е наоколо след нашето оттегляне снощи? — пита той.

— Да — отвръщам с кратък смях и махване на ръка. — Мисля си, че Есперанса малко прекали с това извикване на полицията.

Той продължава да кима с внимателен поглед, насочен покрай мене към вътрешността на къщата.

— Вие май също бяхте позагубила ума и дума — отбелязва той.

Ума и дума, повтарям наум аз. Звучи ми някак не на място. Непрофесионално и малко пренебрежително.

— Само за момента — заявявам аз. — Днес, на слънчева светлина, цялата работа ми се вижда малко глупава, ако трябва да кажа истината. Даже се притеснявам в известна степен заради разкарването на всички ви. Почти ми се ще да бе имало истинска причина за пристигането на толкова народ. — Много приказвам.