Лиза Ангер - Несвяст

Понякога не мога да си спомня какво съм закусвала, но споменът за времето с Марлоу е жив във всяка клетка от тялото ми, макар да съм се опитвала да го забравя. Независимо от целия ужас на онова, което последва. Толкова много неща съм забравила, но това не. Спомням си как в един момент прозрях, че това не може да трае дълго, също като летните бури, които превръщат улиците в порои, но които са толкова кратки, независимо от гръмотевиците, вихъра и светкавиците си.

Поглъщам всеки миг с ненаситността на ослепяващ, решила да попия всеки нюанс, всеки цвят, всеки оттенък, всяка подробност: уханието му на сапун и дим, остротата на четината му под моите устни. Начинът, по който стихията блъска тънките стени на нашата каравана, по който дъждът барабани, докато ние сме в безопасност вътре, а мама е на работа или на посещение при Франк.

Имам рожден ден. Ставам на седемнайсет. Преди да тръгне за работа, мама прави палачинки и забучва свещ в купчината им. Двамата с Марлоу ме поздравяват с песен. Мама ми подарява една блуза, която съм си харесала много отдавна, мъничка, блеснала в розово кутийка за гримове с шишенце лак за нокти в нея, червило, петнайсет долара и картичка с надпис: На моята красива дъщеря. Мисля, че отгоре имаше образ на принцеса от приказките. Тя е много мила през този ден, истинска любяща майка. Спомням си това, помня, че се чувствах направо неудобно от толкова внимание.

Тя излиза след закуска, като ме прегръща и целува преди това, обещава да донесе пица за вечеря, както и истинска торта.

— Какво ще си пожелаеш за рождения ден, Офелия? — пита ме той, когато оставаме насаме и аз раздигам чиниите от масата. Този въпрос, както и сериозният тон, с който е зададен, ме карат да застана нащрек. Има някакъв особен, грозен привкус. Вече съм се научила да го разпознавам и се боя от него. Не защото ме е нагрубил по какъвто и да било повод, а защото усещам, че се усамотява в някакво място, където не мога да го последвам. Погледът му опустява, тялото се отпуска. В състояние е да изчезва така за дълги часове, а сетне се завръща при мен, като пробуден от сън. Прекалено наивна съм, за да разбера, че това не е нормално. Поне така си го обяснявам.

— Да бъда с тебе — отвръщам аз, защото знам, че именно това иска да чуе. Спомням си златното сияние на слънцето през оня ден, което направи жилището ни да изглежда по-малко окаяно от обикновено.

— Завинаги ли? — пита той с протегната ръка. Аз я поемам, а той ме привлича върху скута си. Притиска ме здраво, заровил лице в шията ми. Аз го обгръщам с ръце.

— Завинаги — шепна едва чуто и вдъхвам неговото ухание. И го вярвам с всяка клетка на тялото си, както само едно момиче на тези години, превърнало цялото си същество в приказка е в състояние да го направи.

Той ме пуска и вади от джоба си малка черна кутийка. Аз мигом я грабвам с щастлив писък, който го кара да се усмихне. Отварям я и половинката златно сърчице блясва насреща ми. Той разтваря яката на ризата, за да ми покаже втората половинка около собствената си шия.

— Ти си моя — казва той, докато закопчава колието около врата ми. Тези думи прозвучават толкова странно за слуха — пронизват го като ледена висулка. Но когато се извръщам да го погледна, той се усмихва. Никой не ми е казвал подобно нещо до този момент. Действа ми като наркотик — не ми стига.

Разказвам това на моя психоаналитик. С никого не съм го споделяла преди. Срам ме е от начина, по който го обичах, от нещата, които си позволявах да правя, за да запазя тази любов. Също като мама. Дори по-лошо.

Докторът ми казва с познатия успокояващ глас:

— Не чувствата към определено лице ни правят влюбени в него, Ани, а това, как то ни кара да се почувстваме. За първи път в живота вие сте се превърнала в център на нечие внимание, едничък обект на нечия любов. Не да дебнете искрица истина да заблести сред купищата бащини лъжи, не да жадувате майчината любов да ви издигне над нуждата от мъжко внимание. Вие сте най-главното. Или поне той ви е накарал да се почувствате така.

Долавям правотата на казаното, но го приемам като клиничен поглед върху любовта. Нима не е нещо повече? Не е ли нещо по-съществено от образа на двама души, които си държат взаимно огледало? Задавам този въпрос.

— Да, при една здрава връзка има много повече. Има взаимопомощ, уважение, привличане, страст. Има възхищение към другия, към неговия характер и личностни черти. — Сетне докторът пита: — Какво точно обичахте у него? Разкажете ми.