Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Баник отвори друг файл с име: „Айлийн Никълбъри“.

Съмняваше се, че нейните роднини ще предприемат такава стъпка. Тя беше умряла преди шестнайсет години, не беше оставила завещание и имаше много малко активи. Майка й беше привикана да се яви в съда, за да бъде изпълнител на наследството й. Апартаментът и колата й бяха заложени и продадени, за да бъдат изплатени заемите й и дължимите суми по кредитните карти. След като всички кредитори бяха удовлетворени, нейните родители, които бяха разведени, и двамата й братя си бяха разделили около 4000 долара.

Интересното бе, че баща й нае адвокат, за да проучи обвинението за причиняване на смърт по непредпазливост срещу собственика на комплекса, където беше убита. Рейф наблюдава имейлите около година, докато се точеше делото. Баник беше заинтригуван, че адвокати, а не ченгета душат около убийството. Полицията беше озадачена още от самото начало, адвокатите също и разследването стигна до задънена улица. С изключение на едно момче за всичко — без криминално досие и със солидно алиби — друг заподозрян не бе имало. Поредното перфектно убийство.

Последният, споменат от „въпросното лице“, беше Майк Дънуди. Баник влезе в неговото досие, абсолютно уверен, че семейството му не е наемало частни детективи. Убийството беше едва отпреди пет месеца, а шериф Блек и инспектор Нейпиър правеха и говореха каквото трябва, за да убедят обществеността, че напредват. Семейството предпочиташе да скърби в уединение и да се довери на властите.

В завещанието си Дънуди оставяше всичко на жена си и я определяше за негов изпълнител. Пет месеца по-късно тя още не го беше легализирала. Според банковите й сметки — лични и служебни — дейността на фирмата беше като на повечето строителни предприемачи на жилищни сгради: добрите години се редуваха с лоши. Като цяло дейността му беше успешна, но не беше забогатял. Трудно можеше да повярва човек, че те биха похарчили десетки хиляди, за да проведат свое собствено разследване.

Значи „въпросното лице“ не беше нито ченге, нито частен детектив. Явно беше обаче, че използва хора като Роли Тейбър, за да душат. Кой би наел детектив от Мобил?

Някой, който търси история — репортер, писател на свободна практика, — не би имал търпението толкова дълго да осъществява подобен проект. Мотивът на тези хора бяха парите, а кой би могъл да чака десетилетия, за да му бъде платено?

Той си забърка още едно мартини, отнесе го в предната стая и седна на канапето, без да пали лампите. Отпиваше бавно и усещаше как джинът постепенно въздейства на размътения му мозък. Болката утихна за кратко. Беше му дошло до гуша от това място, но тук се чувстваше в безопасност. Никой не можеше да го види. Никой на света не знаеше къде е. Като човек, дебнал жертвите си толкова дълго, той се ужасяваше, че сега някой дебне него. Неговите жертви не бяха подозирали, че са следени, докато той знаеше страшната истина, че някой го е погнал.

Беше изгубил представа за времето, а телефонът му беше в Трезора. Изтегна се на канапето и потъна в дълбок сън.

Докато Баник спеше, Рейф започна да тършува из безредната и разпокъсана мрежа на „Атлас Файндърс“ — известна иначе като малкия офис на частния детектив Роли Тейбър. Проникна в компютъра на Сузи, секретарката на половин ден, и намери няколко снимки. На една от тях тя беше с шефа си, господин Тейбър.

Няколко часа по-късно Баник видя усмихнатото лице на Роли и лесно го сравни с кадъра от охранителната камера на Норис Озмънт, както и със снимката от фалшивата шофьорска книжка на Дънлап. Потвърди вече известната му самоличност: Роли Тейбър, посредствен частен детектив в Мобил, нает от някого да души мръсното пране на Баник.

Рейф обаче не намери никакви други следи, водещи към „Атлас“. Щеше да се наложи да проникне в телефона на Тейбър — задача, за която Баник не беше съвсем готов. След усърдно проучване и много практика той беше станал опитен хакер, но смартфоните бяха друга история. Още се учеше, но беше далече от съвършенството.

Когато най-сетне излезе от бункера си в събота сутринта, няколко минути преди шест, навън беше тъмно. Денонощният фитнес беше опустял, паркингът също. Той нямаше търпение да се прибере у дома, затова побърза да потегли — беше единствената кола на пътя. Зави по улицата и се улови, че хвърля поглед към огледалото, но после едва не се засмя на този абсурд.

Двайсет минути по-късно мина през портата на своя затворен и добре охраняван жилищен комплекс в Кълман и паркира пред гаража си, докато слънцето надничаше между облаците от изток. Угаси двигателя, взе смартфона си, изключи алармената система и провери охранителните камери и последните записи. След като се увери, че всичко е наред, най-сетне слезе от колата и влезе вътре, светна лампите и си приготви кафе. Вперил поглед в кафеварката, той се опита да разкъса паяжините от мартинитата. Наля си чаша и бавно прекоси кабинета си на път към входната врата. Отвори я, излезе на верандата, огледа улицата в двете посоки и бръкна в малката пощенска кутия до вратата.