Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Престъплението се случи в крайморския град Сънсет Бийч в окръг Брънзуик, Северна Каролина. Минаха девет години, преди окръжната полиция да дигитализира архива си, и когато това стана, Баник чакаше със своя спайуер от първо поколение. Както постъпваше с всички останали полицейски управления, и тук винаги следеше за някакво движение по трасето и често актуализираше данните си. Наблюдаваше всичко с новите си хакерски играчки.

Историята с Айлийн отшумя след две-три години. Така и не се появи сериозен заподозрян. Към досието имаше спорадичен интерес от страна на автори на трилъри, на репортери, членове на семейството и други полицейски управления.

Късно в петък следобед Баник за пръв път от месеци изпрати Рейф да се поогледа. Въз основа на последното отчетено дигитално време и датата отсъди, че файлът не е отварян от три години, откакто един репортер или някой, който се представяше за репортер, бе поискал да го види.

Портокалът не раздразни стомаха му. Той се опита да дремне, но беше твърде напрегнат.

Взе сака си за фитнес и отиде в залата, където прекара два часа в спининг, вдигане на тежести, тичане на бягащата пътека и гребане на тренажора. Грохнал, надникна в сауната. Когато се увери, че е сам, се съблече, влезе и легна на хавлията си.

Сбърка, че се обади на Норис Озмънт, но нямаше избор. Сега Озмънт можеше да го свърже с Върно, както бе успял Тейбър. Малко вероятно беше обаче властите в Мисисипи да потърсят Озмънт, а още по-малко вероятно — той да им се обади. Защо да си прави труда?

Баник разтри слепоочията си и се постара да диша съвсем бавно, докато парата успокояваше дробовете му. Човекът, подал жалбата до КСЕ, го беше направил анонимно и си въобразяваше, че нищо няма да влезе в дигитално досие. Че всяка дума ще остане извън интернет. Човекът, наел Роли Тейбър, който да се представи като Джеф Дънлап и да издирва стари съдебни досиета, явно бе поискал детективът да не съхранява никаква информация онлайн. Човекът, изпратил двете анонимни писма, беше предприел всичко възможно да заличи следите си. Този човек знаеше за Айлийн Никълбъри.

Ставаше дума за едно и също лице. Друго обяснение нямаше. Съвпаденията бяха твърде много. Баник трябваше да открие въпросното лице на всяка цена.

И какво щеше да направи добрият съдия, като го намереше? Със сигурност щеше да го убие, нямаше да му е трудно. Но не беше ли закъснял? Имаха ли Лейси Столц и КСЕ достатъчно уличаващи доказателства, за да се обърнат към полицията? Каза си, че отговорът вероятно е „не“, и си повярва. Лесно е да отправиш обвинение, но издаването на присъда щеше да е невъзможно. Баник беше водил процеси за убийство, проучвал беше криминалистични експертизи и беше по-вещ в тази област от специалистите. И най-важното, беше наясно колко много неоспорими доказателства са нужни за осъдителна присъда. Много повече, отколкото което и да е нископлатено ченге бе способно да открие, тръгвайки по неговата смъртоносна следа.

В списъка му имаше дванайсет-тринайсет души. Беше ликвидирал десет. Оставаха още двама-трима. Дънуди не се броеше, защото не фигурираше в списъка. Беше се появил в неподходящ момент и беше единствената жертва, за която съжаляваше. Дънуди не заслужаваше да умре за разлика от другите. Но колкото и да се тормозеше, вече нищо не можеше да направи.

А сега се задаваха още по-сериозни проблеми.

Един убиец винаги се озърта през рамо и Баник от години очакваше часа за разплата. Всъщност беше имал толкова много време да мисли за това, че бе предвидил няколко възможни реакции. Едната беше просто да замине, да изчезне, за да избегне унижението от ареста и съдебния процес. Имаше много пари, а светът бе широк. Беше пътувал къде ли не, посетил бе няколко места, където лесно можеше да скрие следите си и никой никога да не го намери. Предпочиташе държавите, с които Съединените щати нямаха споразумение за екстрадиция.

Другата стратегия беше да остане и да се бори. Да заяви, че е невинен и дори обект на неправомерно преследване, да се заобиколи с адвокати и да се яви на голям съдебен процес. Знаеше точно кого ще наеме да го защитава. Никое жури нямаше да го осъди, защото нито едно полицейско управление нямаше доказателства срещу него. Той твърдо вярваше, че по същата причина няма да се намери прокурор, който да му отправи обвинения. В Америка нямаше съдия, когото са съдили за убийство — случеше ли се това, щеше да последва огромен медиен цирк. Дори най-амбициозният прокурор щеше да се отдръпне, ужасен от вероятността да изгуби пред такава публика.