Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Р.Т.

Баник се засмя подигравателно на сумата. Изпрати имейл за потвърждение и прикрепи линк към уебсайта на хотел в Гълф Шорс, където уж подозираше, че е отседнала жена му. Когато Тейбър отвори имейла и прегледа прикачения документ, Рейф се вмъкна тайно и започна да тършува. Най-напред провери настоящите му клиенти. Той водеше доста оскъден архив, поне в компютъра си. Баник прекрасно знаеше, че повечето частни детективи имат по два набора документи — един за данъчните и втори за самите тях. Парите в брой все още бяха предпочитани. Час по-късно не беше открил нищо. Никъде не се споменаваше за Лани Върно или за Джеф Дънлап, нито за пътуване до Пенсакола и Сийгроув Бийч месец по-рано. И със сигурност нищо не насочваше към самоличността на клиента, който се крие зад разследването.

Той взе още един ибупрофен и малко валиум, за да си успокои нервите. Осъзна, че е омаломощен от глад, но всичко в тялото му бушуваше, затова се притесняваше да изкуши стомаха си с още храна. Омръзна му да стои в Трезора и в момента единственото му желание беше да седне зад волана и просто да кара, да отиде някъде, да хване пътя и да се махне от града за уикенда. Може би от някой далечен бряг или планина щеше да погледне назад с бистър поглед и да осмисли всичко.

Някой знаеше. Знаеше много.

Баник излезе от Трезора и обу шорти и тениска. Имаше нужда от чист въздух, от разходка в гората, но не можеше да замине. Не и в този важен момент. Намери портокал в хладилника и реши да го изяде с чаша черно кафе.

„Маготс“ се спотайваше в сенките на шерифството на окръг Харисън от убийствата на Лани Върно и Майк Дънуди. Рейф се задейства още тогава и започна да души.

Баник изяде портокала, поздрави Рейф и го изпрати в досиетата на Нейпиър, главния инспектор на Билокси. На 25 март Нейпиър беше написал следното в дневника:

Днес се срещнах с Лейси Столц и Дарън Троуп от КСЕ относно убийствата на Върно/Дънуди. Дадох им достъп до досието, но не им разреших да копират нищо. Споменаха най-общо някакъв заподозрян, но не ми дадоха подробности. Знаят повече, отколкото казват. Ще следим случая. Е. Нейпиър.

Баник изруга и се отдалечи от бюрото. Чувстваше се като ранено животно, което се лута окървавено из гората, докато ловджийските кучета наближават и лаят им се чува все по-силно.

Айлийн беше номер четири. Айлийн Никълбъри. На трийсет и две, когато умря. Разведена, ако се съдеше по некролога й.

Той обичаше да събира некролозите. Всичките бяха в архива му.

Намери я тринайсет години след като тя се подигра с него в стаята му в студентското общежитие, тринайсет години след като се заклатушка надолу по стълбите, пияна като всички останали, и съобщи на всеослушание, че Рос „не го вдига“. Айлийн се изкиска и отвори голямата си уста, но на сутринта повечето участници в шумната оргия бяха забравили случката. Тя обаче продължи да дрънка и новината плъзна в студентските среди. Баник има проблем. Не му става.

Шест години по-късно той намери първата си жертва — командира на скаутския отряд. Неговото убийство беше извършено безупречно, точно както го бе планирал. Баник не изпита нито капка разкаяние, когато отстъпи крачка назад и погледна трупа на Тад Лийуд. Беше в еуфория, която го изпълни с неописуемо усещане за сила, власт и — най-хубавото от всичко — жажда за отмъщение. От този момент нататък знаеше, че никога няма да престане.

Седем години след убийството на Лийуд и още двама той най-после откри Айлийн. Беше агент по недвижими имоти северно от Мъртъл Бийч и красивото й усмихнато лице беше навсякъде, все едно се кандидатираше за общински съветник. По онова време тя продаваше няколко жилища в крайбрежен комплекс. Баник нае апартамент в комплекса за лятото на 1998 г., преди да стане съдия. Една неделна сутрин си уговори оглед на жилище, което тя се опитваше да продаде — на нова, по-ниска цена! В секундата, в която Айлийн застина на място, сякаш си го спомни, той премаза черепа й с Оли. Докато въжето се врязваше в кожата й и тя поемаше последната си глътка въздух, Баник просъска в ухото й и й напомни за онази подигравка.

Изминаха пет часа, преди да започне суматохата. Докато тя растеше и хората крещяха, той седеше с бира на балкона на своя апартамент под наем и наблюдаваше от другата страна на вътрешния двор служителите от спешните служби, които сновяха напред-назад. Воят на сирените извика усмивка на лицето му. Той изчака една седмица да провери дали ченгетата ще започнат да тропат по вратите, за да търсят свидетели, но те така и не дойдоха. После плати наема си и повече не стъпи на това място.