Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Фър я запозна с най-новото развитие по делото за обезщетение и другите искове. Намръщи се и каза:

— Лейси, опасявам се, че искат от теб клетвени показания.

— Не желая да се подлагам на това — отговори тя. — Вече го обсъдихме.

— Знам. Единият проблем е, че на адвокатите, назначени от съда да раздават парите, им се плаща на час, и то по високи тарифи, затова не бързат да приключат нещата.

— Боже, каква новост!

Фър се засмя и продължи:

— Не говорим за дребните суми в Талахаси. Тези типове вземат по осемстотин долара на час. Ще имаме късмет, ако изобщо остане нещо.

— Не можеш ли да се оплачеш на съдиите?

— Жалби има колкото искаш. В момента всичко се оспорва.

Лейси се замисли, а Фър я наблюдаваше.

— Клетвените показания не са най-лошият вариант — каза той.

— Не съм сигурна, че съм в състояние да преживея отново онази катастрофа… да си представя Хюго, целия окървавен. И умиращ.

— Ще те подготвим. Опитът ще ти се отрази добре, защото така или иначе ще се наложи да свидетелстваш, ако ще ходим на съд.

— Не искам съд, Бюфорд. Бях пределно ясна. Не се съмнявам, че на теб ще ти хареса зрелищно представление с много злодеи на масата на защитата. Ще омаеш съдебните заседатели както винаги и ще издействаш поредната голяма присъда.

Фър се засмя.

— За това живея, Лейси. Представяш ли си да измъкнем онези мошеници от затвора, за да ги изправим пред съда? Това е мечтата на всеки адвокат.

— Само че не и моята. Мога да се справя с клетвени показания, но не и с процес. Искам споразумение, Бюфорд.

— Ще го направим, обещавам. Но в момента трябва да се включим в събирането на доказателства.

— Не съм сигурна, че ще имам сили.

— Искаш да се откажем ли?

— Не. Искам да постигнем споразумение и да забравя за всичко това. Още сънувам кошмари, а съдебното дело няма да ми помогне.

— Разбирам, Лейси. Просто ми имай доверие, става ли? Не ми е за пръв път. Заслужаваш щедро обезщетение и аз ти обещавам да го уредя.

Тя кимна признателно.

Сержант Фалдо поставяше етикети на тестове за изнасилване, когато телефонът в джоба му звънна. Обаждаше се големият шеф, началникът на полицията в Пенсакола, който беше безцеремонно директен, както обикновено. Осведоми го, че съдия Рос Баник иска да провери старо съдебно досие същия следобед. Очаквал да бъде в съда поне до 16 ч., но точно в 16:30 ч. щял да се срещне с Фалдо. На сержанта му беше разпоредено да прави каквото съдията пожелае.

— Целувай му задника, ясно?

— Слушам — изстреля в отговор Фалдо. Нямаше нужда да му казват как да си върши работата.

Смътно помнеше, че Баник дойде две-три години по-рано. Необичайно беше за окръжен съдия, всъщност за който и да е съдия, да се отбива в архива. Посетителите на Фалдо бяха предимно ченгета, които разследваха конкретни случаи, носеха веществени доказателства за съхранение до съдебния процес или разглеждаха стари досиета. Фалдо обаче беше научил още преди десетилетия, че съкровището от стари улики, което пази, може да привлече кого ли не. Беше вписвал в регистъра частни детективи, репортери, автори на трилъри, отчаяни семейства, които търсят и най-малкото доказателство, един медиум и поне една вещица.

В 16:30 ч. съдия Баник се появи с любезна усмивка и поздрав.

Изглежда, искрено се радваше да види сержанта и да го попита за забележителната му кариера. Политик до мозъка на костите, той благодари на Фалдо за неговата служба и го увери, че може винаги да му се обажда при нужда.

Проблемът беше старо досие от 2001 г. Делото било гледано в градския съд и подсъдимият бил оправдан — тривиален въпрос, който имал значение само за негов стар пенсиониран приятел в Тампа, нуждаещ се от услуга. Такава версия поднесе съдията.

Докато навлизаха в склада, говорейки за футбол, Фалдо като че ли си спомни нещо за досието. Намери април, май, после юни и извади цялото чекмедже.

— Името на обвиняемия е Върно — каза Баник и загледа как Фалдо прехвърля папките.

— Ето го — оповести гордо сержантът, извади досието и му го подаде.

Баник сложи очилата си и попита:

— Някой да го е разглеждал наскоро?

Сега вече Фалдо си спомни.

— Да, господин съдия. Странно, но един човек дойде преди няколко седмици. Направих копие на шофьорската му книжка. Тук някъде трябва да е.

Баник извади един лист и видя лицето на някой си Джеф Дънлап от Кониърс, Джорджия.

— Какво искаше?

— Нищо, само това досие. Копирах му го, по долар на страница. Четири долара общо, помня.