Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Лейси взе флашката и я пъхна в джоба си.

— Материалът е кодиран — поясни Джери. — Ще ти изпратя ключа за разкодиране.

— Защо е кодиран?

— Защото целият ми живот е кодиран, Лейси. Всичко, което правим, оставя някаква следа.

— И ти смяташ, че той е някъде там, по следата?

— Не знам, но се стремя да не се излагам на показ.

— Добре, в този ред на мисли: каква е вероятността Баник да знае, че някой го е погнал? Става дума за осем убийства, Джери. В най-различни щати.

— Аз ли не знам? Осем убийства за двайсет и две години. Разговаряла съм със стотици хора, но повечето изобщо не ми бяха полезни. Да, има вероятност негов състудент да му каже, че някой разпитва, но аз никога не използвам истинското си име. Възможно е и ченге от Литъл Рок, от Сигнал Маунтин или от Уилмингтън да се изпусне, че някакъв частен детектив души около стар случай на убийство, но няма начин да стигне до мен. Страшно много внимавам.

— Защо тогава си толкова притеснена?

— Защото той е много умен и търпелив, а и защото няма да се учудя, ако се връща.

Лейси почака за разяснение, после попита:

— Къде да се връща?

— На местопрестъпленията. Тед Бънди го е правел, други серийни убийци също. Баник не е толкова небрежен, но може да държи полицията под око, да следи какво се случва със старите досиета и да проверява дали някой не се е отбивал в архива.

— Но как?

— През интернет. Лесно би могъл да хакне полицейските досиета и да разбере какво става. А има и частни детективи, Лейси. Ако им платиш достатъчно, ще свършат работата и ще си държат езика зад зъбите.

Телефонът на Лейси звънна. Дарън я проверяваше.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да, дай ми десет минути.

Тя остави телефона и погледна Джери, която отново бършеше лицето си и се поклащаше.

— Е, смятай жалбата си за подадена. Часовникът започва да тиктака.

— Ще ме осведомяваш ли как върви разследването?

— Колко често?

— Всеки ден?

— Не. Ще ти кажа, когато и ако постигнем някакъв напредък.

— Трябва да постигнете напредък, Лейси, трябва да го спрете. Аз не съм в състояние да направя нищо повече. Толкова от мен, приключих. Изтощена съм до краен предел физически, емоционално и финансово, това е краят. Не мога да повярвам, че най-сетне стигнах дотук и слагам точка.

— Обещавам да поддържаме връзка.

— Благодаря. Моля те, внимавай.

Събота, 22 март, беше прекрасен ден и Дарън Троуп, необвързан младеж на двайсет и осем години, за нищо на света не би искал да го прекара в офиса. Беше пристигнал в Талахаси преди десет години като първокурсник в университета, осем славни години бе следвал право и бизнес и през уикендите предпочиташе да е близо до кампуса и живота, който кипеше там.

Само че беше омагьосан от Лейси Столц, своята нова шефка, затова, когато тя му поръча да се срещнат в кабинета й в събота в десет сутринта и да й донесе от специалното кафе, Дарън пристигна петнайсет минути по-рано. Носеше обикновено кафе и за Садел, третия член на екипа им. Като най-млад, Дарън отговаряше за техниката и за кафето.

Лейси нареди на останалите си служители да не идват да работят в събота сутринта — не че имаше голяма вероятност да се появи някой. Всички най-редовно се измъкваха още по обед в петък, така че едва ли щяха да цъфнат в офиса през уикенда.

Събраха се в заседателната зала до директорския кабинет. Дарън беше откарал шефката си да се срещне с „лицето“ в сряда, затова знаеше някои подробности и нямаше търпение да научи още. Садел — бледа, болна и заприличала на призрак през последните седем години, седеше до масата на инвалидния си стол и с наслада вдишваше кислорода си.

Лейси връчи на двамата по едно копие от жалбата на Бети Роу и те я прочетоха мълчаливо. Садел каза:

— Значи това е обвинението в убийство, за което спомена?

— Да.

— А Бети Роу е нашето тайнствено момиче?

— Да.

— Може ли да попитам защо се намесваме? Мястото на тази жалба май е при момчетата с пистолетите.

— Опитах се да я разубедя да не подава жалбата при нас, но не успях. Ужасена е и не иска да се обърне към полицията, защото се страхува от Рос Баник. Смята, че може да стане поредната му мишена.

Садел стрелна Дарън с поглед, изпълнен със съмнение, после двамата отново насочиха вниманието си към жалбата. Когато приключиха, се заеха да обмислят отправените обвинения и се възцари продължително мълчание. Накрая Дарън каза на Лейси:

— Ти спомена „поредната“ мишена. Явно това не е цялата история.