Пол Сюлицер - Fortune

Подслоняваме се от дъжда в библиотеката, заклещена между Метрополитен Опера и един театър.

— Кой ме е следил и кога?

— Онзи ден, в понеделник, при завръщането ви от Аспън.

Двама мъже ви чакаха на летището, когато слязохте от самолета с мис Кайл, сина ви, младата австрийка, която живее у вас, и онази огромна бавачка.

Той вдига ръка, изпреварвайки въпроса ми.

— Аз също бях дошъл да ви видя, позовавайки се на една съвсем проста хипотеза, която междувременно се бе зародила в главата ми. И не ви предупредих по-рано, защото не знаех кои са тези мъже. Не беше изключено да са хора, наети от вас като телохранители.

— Случаят не е такъв.

— Днес вече знам това.

Той изважда от единия джоб на шлифера си снимка, на която се виждат двама мъже, качващи се в една кола.

— Установихме самоличността на единия, което е предостатъчно: Франк Липи. Официална професия: помощник-счетоводител. Но работи за братята Калтани, разбира се. И вече е изкарал три-четири години в затвора.

За миг ме обзема смразяващ страх.

— Съжалявам — провлича той.

Но Англичанина има да ми каже и да ми покаже още доста неща, като междувременно, както ме уведомява, с удоволствие би пийнал a nice cup of tea, демек хубава чаша чай. Отиваме в хотел „Алгонкин“, където той има навика да отсяда. Дотам ни откарва кола, шофирана от непознат мъж, когото Англичанина не си прави труда дори да ми представи. Всъщност това е и ще бъде един от изключително редките случаи, когато виждам и ще видя някой от членовете на екипа му, обикновено тъй дискретни, че човек би ги сметнал за въображаеми.

В стаята си той подрежда внушителен брой снимки върху една маса — жест, който ще повтори неколкократно през следващите два часа.

— Познавате ли някой от тези хора?

Разглеждам снимките една по една. На тях фигурират трийсетина души, чиято единствена обща черта е, че всички, с изключение може би само на двама, са прехвърлили четирийсетте и че никой от тях, ако се съди по физиономиите им, няма дори минимален шанс да стане директор на Нюйоркската стокова борса. Ала нито едно лице не ми е познато.

— Възрастта им не е единствената обща черта. Всички те в една или друга степен са били стари приятели на Карл-Густав Баумер. Поискахте от мен да проуча житието му и преди всичко периода, предшествал смъртта му. За тази цел беше най-добре да се насочим към онези, които са били близки с него.

— Освен Валхер.

— Освен него. Не, той не е в течение на нашето разследване, ако това е въпросът, който се канехте да ми зададете. Дори направихме всичко, за да не узнае за него. Макар че в подобни случаи човек никога не може да бъде сигурен.

Продължавам да разглеждам снимките.

— Защо точно тези трийсет и няколко души, докато покрай бирариите си и хотела Баумер със сигурност е познавал стотици, ако не и хиляди хора?

— Защото тези тук ги обединява една любопитна особеност: всички те — между тях има и жени — са влезли в контакт с Баумер било в някоя от нюйоркските му бирарии, било в хотела в Атлантик Сити именно през двете седмици, предшествали 21 септември 1974 година. Почти половината от тях…

— А защо сте се спрели на датата 21 септември 74-а?

— Защото точно на тази дата Баумер среща някогашната си сервитьорка Маги Келър и хлътва по нея до такава степен, че за кратко време тотално променя живота си, заминава с нея за тропиците и остава там до смъртта си през януари 75-а. Разследването трябваше все пак да стартира отнякъде и затова избрахме тази дата, основавайки се на хипотезата, че появата на Маги в същия този ден не се е дължала единствено на случайността.

Англичанина преподрежда снимките и подбира тези на старите приятели на Карл-Густав.

— Да се върнем на въпросните дами и господа. Баумер е предоставял подслон в хотела си в Атлантик Сити на почти половината от тях — безплатно или почти безплатно. Петима от тях са живели там постоянно от началото на септември до 21-о число на същия месец. По това време е било все още лято и Баумер прекарвал много повече време на плажа, отколкото в бирариите си, които, между впрочем, функционирали чудесно и без него. Днес двама от петимата са покойници, а други двама са напуснали района на Ню Йорк. Откриването им се оказа същинско мъчение, тъй като те бяха изчезнали почти безследно. Но в крайна сметка успяхме да ги засечем. Единият е във Флорида и си е намерил работа като пазач в имението на някой си Бърт Съсман.

— Не го познавам.

Англичанина се усмихва: