Пол Сюлицер - Fortune

Объркан съм, но думата е определено слаба.

— И вашият приятел Корбер има нужда точно от мен?

— Разказах му за вас и той би бил много щастлив, ако се съгласите да се срещнете. Вие не сте кой да е, господин Цимбали, въпреки че сте само на двайсет и седем години, доколкото ми е известно. Именно на вас ви хрумна идеята да създадете втори Свят на Дисни във Флорида, който нарекохте „Сафари“; пак вие изобретихте прословутия „тенис в небесата“, като използвахте покривите на гаражите и сградите в централната част на градовете, за да разположите на тях тенис кортове. Две процъфтяващи днес предприятия. А ето че сега започвате бизнес и в хазарта, който, както личи по всичко, ще се увенчае с бляскав успех. За да стигнете дотук, вие за рекордно кратко време намерихте четиристотин и петдесет милиона долара. Не, господин Цимбали, за Рик вие не сте кой да е и бихте могли да бъдете съдружникът, когото той търси — вече имате опит, макар и все още скромен, в хазартните игри, както и отношение към развлекателната индустрия. Въпреки че разполагате със значителни средства, във финансов план все пак не можете да се мерите по мощ с някоя петролна компания или с един Хауърд Хюс. И накрая — Олифан се усмихва още по-широко и по-лукаво, — при все че името ви има италианско звучене, вие не поддържате връзки с нито една фамилия. Като се изключи фактът, разбира се, че сте купили от една от тях един стар хотел. Но би било неуместно точно аз да ви укорявам за това.

Тоя тип е направо върхът на нахалството! Ето че става.

— Надявам се, че не злоупотребих с времето ви, господин Цимбали. Повече от очевидно е, че не очаквам от вас незабавен отговор. Предполагам, че преди това ще искате да се информирате по-подробно. Не бързайте. Знаете къде да ме намерите…

И си тръгва. Все още го виждам как изискано се намества зад волана на тъмносиньото си ферари 308 и си слага шофьорски ръкавици, докато зелените му очи до последния миг насмешливо се взират в моите, сякаш казват: „Нищичко не разбираш, а, Цимбали?“ И става така, сякаш събитията са чакали само завръщането ми от Колорадо, за да наберат изведнъж шеметна скорост — след обаждането на Англичанина, това на Фезали, сетне на Олифан, последвано от посещението му, ето че по-малко от трийсет часа след първия ни разговор на телефона е отново Англичанина.

— Мисля — провлича той с обичайната си флегматичност, гарнирана с присъщия му оксфордски акцент, — че вече сме в състояние да направим равносметка на разследването, което ме помолихте да извърша.

Той решително е от хората, които биха ви предупредили за настъпването на неизбежен ядрен апокалипсис, задоволявайки се просто да промърморят: „Опасявам се, че в близкия три четвърти час ще си имаме неприятности.“ Така че не мога да се въздържа да не го попитам:

— Нещо ново?

— И още как — уверява ме той.

Предлагам му да се срещнем в „Пиер“, но той много учтиво отказва.

— Тогава къде?

— Ако обичате, господин Цимбали, бъдете така добър да изпълните много точно всичко, за което ще ви помоля…

И аз го уведомявам, че ще бъда, питайки се на каква, по дяволите, игричка си играе. Бившите агенти на разузнавателните служби, какъвто е несъмнено случаят с моя Англичанин, са до един малко или повече откачени. Той също не нарушава правилото.

Но все пак следвам указанията му — преминавам през целия Лонг Айлънд, прекосявам Ийст Ривър по моста Трогс Нек, после пресичам от край до край Бронкс, излизам на Харлемската река и едва тогава влизам в Манхатън при Седемдесет и девета улица, след което по Бродуей се насочвам към Сентрал Парк…

… За да стигна до Линкълн Сентър, където трябва да паркирам колата си.

— Където и да е, господин Цимбали. И вървите.

— Вървя? — Точно така, вървите, господин Цимбали. Независимо в каква посока…

И ето че вървя от Дамрош Парк по посока на площада пред Метрополитен Опера под проливен леден дъжд, проклинайки Англия и тайните агенти, страдащи от професионална деформация. Най-сетне Англичанина се появява, облечен в шлифер „ала Богарт“, с малка шапка, украсена с перо от глухар, и с изключително самодоволен вид.

— Съжалявам, че ви принудих да направите такава обиколка, но искахме да се убедим, че не ви следят.

— Да ме следят?

— Но не ви следят. Поне не днес, във всеки случай.

— Да не искате да кажете, че напоследък са ме следили?

— Много е вероятно. Най-малко веднъж. Или ако не следили в буквалния смисъл на думата, то поне наблюдавали.