Пол Сюлицер - Fortune

— Господин Цимбали, това е проблем, който не предполага законно решение. Какво трябва да се направи, за да се намери изход от ситуацията? Въпросът е важен…

Най-страшното идва, когато камерата подновява бавното си движение надолу и показва разпрания корем и една облечена в ръкавица ръка, бърникаща в клокочещия прорез…

Затварям очи и извръщам глава — гади ми се, слепоочията ми пулсират и целият съм в пот.

— Желаете ли да видите още, господин Цимбали?

— Не. Схванах посланието.

Дори успявам да довърша вечерята, макар донякъде и пряко сили. Киноекранът отново е отстъпил място на панорамата на Китайско море. Обсъждаме делови въпроси, спокойно, възпитано. Спрягаме цифри. Когато се поинтересувах защо китайците в Макао — тясно свързани с Пекин, между впрочем — са готови да участват в бизнес на територията на Съединените щати, Ли и Лиу ми обясниха следното: приходите от казината в Макао, от експлоатацията на хотелите, от транспортните услуги между Макао и Хонконг и дори от текстилните и други фабрики на водещата се официално за португалска колония (но ролята на властите в Лисабон се ограничава в поддържането на една не особено старателна полиция и в скромното финансиране на евангелистките организации), та тези приходи достигат и най-вероятно надхвърлят три милиарда френски франка годишно, от които Пекин, както и местната администрация, си присвояват солиден дял. Но и остатъкът представлява доста внушителна сума. Да се инвестира в самия Макао е безсмислено, липсва място. Хонконг си е предостатъчен сам по себе си. Ли и Лиу бяха категорични: „Франц, появяваш се в най-подходящия момент — те търсят излаз навън. Ако успееш да ги убедиш, че твоето начинание си струва и че могат да ти имат поне относително доверие, много бързо ще вземат решение.“

— Обещах ви отговора за тази вечер — казва Миранда.

Момичетата разчистват масата.

— Ще го получите след един час, господин Цимбали. Все пак имам съдружници, с които трябва да се посъветвам.

И ме оставя. Излизането ѝ служи като сигнал — ескадронът от госпожици тозчас се нахвърля отгоре ми. Отвеждат ме в стаята — и в банята! — която вече добре познавам. И всичко започва отново: чисто гол и във ваната. На драго сърце бих се съпротивлявал, но освен че сега са шест и имат ръце на скандинавски масажистки, този път самите те се събличат както майка ги е родила и се напъхват във водата, доставяйки си удоволствието да не избягват контакта между голите ни тела. Човек би капитулирал и от по-малко. Така или иначе, чувствам се като котарак през март, когато на финала те ме отнасят в стаята и ме просват върху леглото. Но докато мигна и се озовавам сам.

Впрочем не задълго.

— Имам отговора — усмихва се тя. — Виждате, че не ми отне дори час.

Този път поне разполагам с чаршаф, за да защитя целомъдрието си. Мигновено се увивам с него, подобно на Марлон Брандо в Шекспирова роля.

— Не е спешно — казвам.

В действителност в главата ми започва да изкристализира едно точно определена идея. И не само там, между другото.

— Как сте нарекли вашето казино?

— „Белият слон“.

— В Азия белите слонове са свещени.

— Това проблем ли е? Можем винаги да го преименуваме.

— Никакъв проблем. Хубаво име.

Тя стои на два метра от мен, абсолютно неподвижна, с ръце по тялото. Сядам на леглото. Ясно осъзнавам, че от пристигането ми в Макао досега са ме подложили на два теста: първия — с единия милион долара, които да загубя, или да спечеля, и втория — онзи с филма. Предусещам, че ми предстои трети тест. „Цимбали, ще се наложи да се жертваш като дарение за Бога на финансите“. И благородно и величествено ставам от леглото, досущ Цезар, влизащ в Сената.

— Има един момент, който, въпреки вашите обяснения, все още ни безпокои — отбелязва тя съвършено спокойно.

— За какво става дума?

— За човека, който предстои да стане мениджър на „Белият слон“. Още не сте го намерили и…

— Обясних ви как смятам да го наема.

Точно от това се страхувах — туниката ѝ е закопчана с милион миниатюрни копченца. Започвам да ги разкопчавам едно след друго с доста неприятната мисъл, че ако съм се заблудил относно намеренията на Миранда, ще приключа жизнения си път под формата на шишче или в казан със супа от раци.

— Да приемем — кимва тя. — Но въпросът е там, че вие и ние няма да бъдем равнопоставени. Искам да кажа, не напълно. Вярно, ще притежавате половината дялове, както и ние, но затова пък вие ще назначите директора. Това не е много редно.