Джеффри Дивер - Каменната маймуна

Изведнъж в ухото му прозвуча глас:

— Не. Време е да се махнем оттук. — Беше баща му, Чан Дзечи; старецът се бе приближил неусетно до сина си. — Отведи семейството си в безопасност.

— Да, татко.

Насочи лодката към брега с пълна скорост.

След минута се чу гърмеж, после втори; трафикантът беше убил двамата моряци.

Още един изстрел.

Чан погледна назад и забеляза тъмен силует; Призрака ги настигаше. Отчаянието го сграбчи в безмилостна прегръдка. Като дисидент в Китай Сам Чан бе свикнал със страха. Онова обаче беше постоянна тревога, с която можеше да се научиш да живееш, не беше като ужаса да виждаш как един побеснял убиец те настига.

— Залегни! Всички да залегнат!

Той се съсредоточи върху управлението на лодката в усилията си да поддържа най-високата възможна скорост.

Още един изстрел. Куршумът вдигна пръски само на метър от тях. Ако улучи гумения борд, щяха да потънат за минути!

Отекна нечовешки рев. „Фуджоуският дракон“ легна на единия си борд и бавно изчезна под повърхността. Огромната вълна, предизвикана от потъващия кораб, се разпространи във всички посоки като концентричните кръгове от подводен взрив. Лодката на емигрантите беше твърде далеч, за да бъде засегната, но лодката на Призрака се намираше доста по-близо до кораба. Трафикантът погледна назад и забеляза вълната, движеща се към него. Зави рязко и след миг вече не се виждаше.

Макар и учен, човек на изкуството и политически деец, Сам Чан, както много китайци, вярваше в свръхестествени явления и поличби повече от всеки западен човек. За момент си помисли, че Гуанин, богинята на милосърдието, може би се е намесила на тяхна страна.

След миг обаче Джон Сун, който гледаше назад, изкрещя:

— Идва! Призрака ни настига!

Значи Гуанин си има други занимания, помисли си горчиво Сам Чан. Ако искаха да оцелеят, трябваше сами да се погрижат за това. Той изправи курса към брега и се отдалечи с пълна скорост от безжизнените трупове и отломките, приличащи на плаващи надгробни камъни на капитан Сен, екипажа му и толкова много хора, станали приятели на Чан през последните седмици.

— Потопил е кораба.

— Господи! — прошепна Лон Селито. Смъкна бавно слушалката от ухото си.

— Какво? — попита потресен Харълд Пийбоди. Вдигна пълната си ръка и свали грозните си очила. Детективът кимна.

— О, не! — възкликна Делрей.

Линкълн Райм изви глава към едрия полицай. Почувства топла вълна да преминава през тялото му — само въображаемо, тъй като от врата надолу не усещаше нищо.

Делрей спря да крачи из стаята, а Пийбоди и Коу се спогледаха. Селито сведе поглед към жълтия паркет, послуша още малко по телефона и отново вдигна глава:

— За Бога, Линк, Призрака го е потопил. Заедно с всички пътници.

О, не…

— От Бреговата охрана не знаят какво точно е станало, но са засекли подводна експлозия и след десет минути „Драконът“ изчезнал от радара им.

— Жертви? — попита Делрей.

— Нямат представа. Според радара на катера му остават още няколко мили до мястото. И не знаят точните координати — „Драконът“ не е подал сигнал за бедствие.

Райм погледна картата на Лонг Айлънд, раздвоения му като рибешка опашка източен край. Спря поглед върху стикера, обозначаващ приблизителното положение на „Дракона“.

— На колко са от брега?

— Около миля.

Райм бе предвидил десетина логични развоя на събитията при пресрещането на „Фуджоуския дракон“ от Бреговата охрана, някои оптимистични, други — допускащи възможността за ранявания и жертви. Задържането на престъпници е свързано с много компромиси и човек може да сведе рисковете до минимум, но никога — да ги елиминира напълно. Но да удави всички на борда? Всички тези хора? Не беше го допуснал.

Ето, помисли си мрачно Райм, той лежеше в луксозното си легло за три хиляди долара и обмисляше малката гатанка на ИНС, сякаш е развлекателна игра на някой прием. След това без много усилие щеше да си извади заключения и да обяви доста драматично решението.

И щеше да си продължава така — без да обмисля по няколко хода предварително, без да си дава сметка, че емигрантите може да са изложени на ужасна опасност.

„Нелегалните се наричат още «изчезнали» — убиват ги, ако опитат да измамят трафиканта. Убиват ги, ако се оплачат. Просто изчезват. Семействата им не научават повече нищо за тях.“

Линкълн Райм беше бесен на себе си. Знаеше колко е опасен Призрака; трябваше да предвиди този смъртоносен развой на събитията. Затвори очи, опита се да прогони тази тревога в някое далечно кътче на душата си. „Забрави мъртвите“, обичаше да си казва (на колегите си — също) и сега си повтори наум тази заповед. Не можеше обаче да ги зареже съвсем, не и тези бедни хорица. Потъването на „Дракона“ бе нещо различно. Тези мъртви не бяха трупове на местопрестъплението, на чиито безжизнени очи и зловещи усмивки човек се научава да не обръща внимание в хода на работата си. Сега цели семейства бяха загинали заради него.