Джеффри Дивер - Каменната маймуна

Стори му се, че чува бръмчене на мотор, и се обърна, доколкото му беше възможно. На трийсетина метра от него плаваше оранжева надуваема лодка. Той вдигна ръка, но една вълна заля лицето му точно когато си поемаше дъх и белите му дробове се напълниха с щипеща вода.

„Въздух… въздух.“

Друга вълна го заля. Той потъна, стиснат в силната прегръдка на сивата вода. Погледна ръцете си. Защо не се движеха?

„Греби, ритай! Не оставяй морето да те всмуче!“ Той отново се показа на повърхността. „Не оставяй…“ Нагълта още вода. „Не го оставяй…“ Започна да му причернява. „Десет съдии от ада…“

Е, помисли си Сони Ли, скоро щеше да се срещне с тях.

Лежаха в краката му, десетина души, в студената вода на дъното на лодката, подхвърляна между яростните вълни и поройния дъжд, който се лееше неспирно. Стискаха отчаяно въжетата покрай борда.

Сам Чан, по неволя капитан на крехкия плавателен съд, огледа пасажерите си. Двете семейства, неговото и на Ву — сгушени отзад при него. При носа седяха доктор Джон Сун и другите двама оцелели от трюма, на които знаеше само малките имена: Чаохуа и жена му Роуз.

Една вълна ги заля, измокри ги до кости. Съпругата на Чан, Меймей, свали пуловера си и го уви около мъничката дъщеричка на белязаната жена. Момиченцето, спомни си внезапно Чан, се казваше Пои, което означава „скъпоценно дете“; тя носеше късмет на лодката им.

— Давай! — извика Ву. — Карай към брега!

— Трябва да потърсим други оцелели!

— Той стреля по нас!

Чан огледа кипящото море. Призрака не се виждаше никъде.

— Тръгваме, но трябва да спасим другите оцелели, ако има. Търсете!

Седемнайсетгодишният Уилям се изправи на колене и се взря с присвити очи сред водните пръски. Ву, дъщеря му и той изгребваха водата от дъното на лодката с шепи. Ву изкрещя нещо, но главата му бе обърната в друга посока и Чан не го разбра.

Пъхна ръката си под страничното въже и опря крака в поставката за едното гребло, за да бъде стабилен, докато завърти лодката около „Фуджоуския дракон“. Корабът продължаваше да потъва, от време на време от някоя дупка изригваше силна струя разпенена вода. Издаваше звуци, подобни на рева на ранен звяр.

— Там! — изкрещя Уилям. — Май видях някого!

— Не! — възрази Ву Цичен. — Да се махаме. Какво още чакаш?

Уилям сочеше в една точка:

— Виж, татко. Там!

Чан забеляза някакъв тъмен предмет, а до него — един по-малък и светъл, на десет метра от тях. Може би глава и ръка.

— Оставете ги — настояваше Ву. — Призрака ще ни настигне. Ще ни застреля!

Чан не му обърна внимание. Приближи лодката до двата предмета, които наистина се оказаха части от тялото на човек. Беше блед, кашляше, на лицето му бе изписан ужас. Сони Ли, спомни си името му Чан. Докато повечето емигранти бяха прекарвали времето си в разговори, неколцина мъже се държаха настрана. Ли беше сред тях. Имаше нещо обезпокоително в поведението му. Бе стоял сам през цялото пътуване, мрачен, от време на време гледаше сърдито, ако децата започнеха да вдигат много врява, и често се измъкваше на палубата, което беше строго забранено от Призрака. Когато заговаряше, задаваше твърде много въпроси за плановете на другите след пристигането им в Ню Йорк.

Въпреки всичко Ли бе човешко същество и Чан щеше да се опита да го спаси.

Връхлетя ги нова вълна.

— Остави го! — изсъска гневно Ву. — Свърши се с него! Чан се взря в мрака. Не видя Ли — водата бе непрогледна, като сиво платнище.

Жената при носа на лодката се обади:

— Моля ви, да се махаме по-бързо!

Чан заби носа на лодката в една голяма вълна, за да не се обърнат. Когато плавателният съд отново се закрепи стабилно, мерна нещо оранжево на петдесетина метра от тях да се издига и снижава. Лодката на Призрака. Трафикантът приближаваше. В този миг огромна вълна го скри от погледите им.

Чан отново насочи лодката към удавника.

— Залегни, всички да залегнат!

Даде обратна тяга точно когато стигнаха Ли, наведе се през дебелия борд, сграбчи мъжа за рамото и го издърпа с все сила в лодката, където той се свлече на дъното. Прозвуча изстрел. Наблизо се вдигнаха пръски.

Чан даде газ и заобиколи „Дракона“. Потъващият кораб отново остана между тях и Призрака.

Вниманието на трафиканта за момент се насочи към други двама във водата, на двайсет-трийсет метра от него — членове на екипажа с оранжеви спасителни жилетки. Призрака се насочи с пълна скорост към тях.

Те разбраха, че трафикантът ще ги убие. Заплуваха с всички сили към Чан. Той прецени разстоянието до моряците, постара се да изчисли дали може да ги достигне, преди Призрака да се прицели добре. Мъглата и дъждът щяха да намалят точността на стрелбата. Да, можеше да го направи. Той дръпна руля.