Джон Коннолли - Дарк Холоу

Кайл изгледа мъртвото тяло на сина си, сетне мен и физическото измерение на излизащата от очите му омраза просто ме разлюля целия. В тях искреше злокобна и сякаш неземна интелигентност. Той бе убивал и мъчил, манипулирал множество хора цял живот, бе успял да избегне залавяне десетки години, вероятно би могъл да избяга и този път, но всичко това накрая бе струвало живота на сина му. Това си помислих в същия миг. Каквото и да стане отсега нататък, той бе вече получил някаква мяра справедливост, нека я наречем възмездие: за стореното на отвлечените момичета, на Джудит Мънди, която вероятно бе умряла сама след продължителни мъчения и побоища някъде из големия северен лес.

— Не! — изрева страшно Кайл. — Неееее!

Може би чак сега започнах истински да разбирам защо той така горещо е копнял да има син. Ако Джудит Мънди бе родила момиче, то вероятно на часа би умряло от ръката му и той би опитал отново и отново. За да се роди момче. Движила го е една-единствена цел, ръководила множество други злодеи, а и най-обикновени хора, по всички времена, навсякъде по земята: да остави свое подобие на света, да продължи рода и същността си. Само че в неговия случай то бе нещо нечестиво, грозно, изчадие на мрака, злокобно и съществуващо в името на смъртта, мъката и унищожението.

Калеб пристъпи, но му махнах с дулото на пистолета.

— Назад! Отстъпи и дръж ръцете високо — където ще ги виждам!

Той заканително поклати глава, но отстъпи две-три крачки с протегнати напред и встрани ръце. И пак се взря в мъртвия си син. Приближих се до Уолтър, който бе седнал на пода, опрял дясното рамо на стената. По лицето му струеше кръв, държеше безсилно пистолета в ръка, видимо в силна болка и замътено съзнание. Давах си сметка, че и аз вече съм в доста слаба форма. По това време Елън бе слязла почти до средата на стълбата. Без да премествам очи от Кайл, й извиках да остане там, не исках да рискувам да се приближи до този ужасен демон — Бог само знае какво крои той в същия този миг. Тя спря. Чух, че плаче.

Пред мен Калеб изсъска:

— Ще пукнеш! С голи ръце ще те късам парче по парче, сетне ще чукам кучката, докато пукне. Ще хвърля мършата ви да я ядат дивите зверове в гората!

Не се хванах за предизвикателството, само наредих:

— Назад, старче, давай още назад. Точно така.

Не го исках близо до себе си, особено в затворено място, нито дори и на верандата. Бе изключително опасен, макар че държах постоянно насочено към него оръжие; знаех това отлично. Трябваше да измисля нещо.

Той бавно продължи да отстъпва, докато слезе по стълбите и с разперени ръце застана на двора, под снежинките, както бе с гола глава и само по риза, осребрен от светлината на запалената междувременно от мен лампа. Чак сега забелязах дръжката на затъкнатия в колана му пистолет.

— Обърни се!

Той не помръдна.

— Обърни се или ще стрелям в краката ти — повторих рязко.

Не можех, съвсем не можех да го убия просто така. Поне още не. Този път ми хвърли отровен поглед и се обърна.

— Сега извади оръжието от колана с два пръста — палеца и показалеца — и го хвърли на земята и по-далеч от теб. Изпълнявай!

Той изпълни нареденото точно. Пистолетът тупна в розовите храсти току под верандата.

— Сега се обърни пак!

Той се обърна.

— Ти си онзи човек, нали? — попитах. — Ти си Калеб Кайл?

Той се усмихна презрително с някаква ледена усмивка, сякаш до смърт презира всичко живо наоколо.

— Това е само едно име, момченце. Калеб Кайл — просто име като всяко друго. Страх ли те е вече?

— Ти си просто един старец — отвърнах спокойно. — Теб би трябвало да те е страх. На този свят ще те съдят строго, но не както на онзи.

Той оголи зъби и изсъска, всмуквайки слюнката навътре.

— Твойто деденце трепереше пред мен. Ти много приличаш на него. И също изглеждаш уплашен.

Подминах тези думи. Хвърлих мълниеносен поглед към трупа на пода зад мен, леко кимнах с глава към него.

— Ей го там мъртвото ти момче. Коя е майка му — Джудит Мънди ли?

Той изръмжа с разтворена паст като истински хищник и понечи да тръгне към мен. Стрелях току в краката му, куршумът разпръсна сняг и замръзнала пръст и това го спря. Поне засега.

— Не си играй с живота, старче. Пак те питам: ти ли отвлече Джудит Мънди?

— Кълна се, че ще те пречукам и ще те изям — пак изсъска той.

Загледа се в мъртвото тяло зад мен, сякаш то го вдъхновяваше за нещо, лицето му се изкриви и стана още по-страшно, зъбите му заскърцаха. Сега заприлича на древен демон с ужасяващо и страховито лице, вратните жили изпъкнали като въжета, зъбите оголени, дълги, пожълтели.