Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Бих ходил и по-често, но Елейн се разстройва — казал тихо Уил.

Не се и съмнявам, казал си Джими. Нямал представа как е успял да оцелее бракът им, а съдейки по някои подметнати от Уил забележки, не бил напълно сигурен дали ще оцелее докрай. Въпреки това уважението на Джими към Елейн Паркър се задълбочило след всичко случило се. Дори не можел да си представи какво изпитва, когато погледне съпруга си и детето, което отглеждала като свое собствено. Питал се дали тя все още е в състояние да различава любовта от омразата.

— Винаги нося два букета — продължил Уил. — Един за Каролайн и един за детето, което погребаха с нея. Ъпстийн заяви, че е важно. Трябвало да изглежда, че скърбя и за двамата, за всеки случай.

— Как така за всеки случай?

— Ами да не би някой да наблюдава.

— Няма ги вече — отсякъл Джими. — И двамата умряха пред очите ти.

— Ъпстийн смята, че е възможно да има и други. И даже по-лошо… — замълчал Уил.

— Какво може да е по-лошо? — попитал Джими.

— По някакъв начин да се върнат.

— Как така да се върнат?

Уил махнал с ръка.

— Няма значение. Измишльотини на един старец.

— Боже, дано да са измишльотини. — Джими дал знак да им донесат по още едно питие. — Ами жената, която застрелях? С нея какво направиха? — попитал.

— Изгориха тялото и пръснаха прахта. Знаеш ли, сега ми се иска да имах няколко минути с нея, преди да умре.

— Можеше да я попиташ защо.

— Да.

— Нямаше нищо да ти каже. По очите й си личеше. И…

— Да?

— Ще ти се прозвучи странно.

Уил се засмял.

— След всичко случило се възможно ли е нещо да ми прозвучи странно?

— Май не.

— Е?

— Тя не се страхуваше от смъртта.

— Беше фанатичка. Фанатиците не се страхуват от смъртта.

— Не, беше нещо повече. Мисля, че точно преди да стрелям, тя ми се усмихна, все едно нямаше значение дали ще я убия, или не. И това, дето била „недосегаема за нашите закони“. Боже, направо тръпки ме побиват.

— Тя беше сигурна, че е направила онова, за което е дошла. Смяташе, че Каролайн е мъртва и че тялото й също е мъртво.

Джими се намръщил.

— Може би — промърморил, но, изглежда, не вярвал и се зачудил какво ли е казал на Уил Ъпстийн относно начина, по който онези ще се върнат. Не можел да се досети какво ще означава това, а Уил нямало да му каже.

През следващите години двамата рядко обсъждали темата. Ъпстийн не контактувал с Уил или с Джими, макар на Уил да му се струвало, че мяркал равина от време на време, когато водел семейството си в града на пазар, на кино или на театър. В тези случаи Ъпстийн никога не издавал присъствието си и Уил не се приближавал към него, но имал усещането, че Ъпстийн лично и чрез други хора държи под око самия него, съпругата му и най-вече сина му.

Уил много рядко обсъждал с Джими своите взаимоотношения с жена си. Те не се били възстановили от изневярата му и той съзнавал, че сигурно никога няма да се възстановят, но при все това двамата все още били заедно. На моменти обаче съпругата му се отчуждавала от него и емоционално, и физически седмици наред. Трудно й било и със сина им или, както подмятала на Уил в моменти на ярост, „твоят син“. Ала бавно положението започнало да се променя, понеже момчето не познавало друга майка освен нея. Според Уил повратният момент настъпил, когато Чарли, тогава осемгодишен, бил блъснат от кола, докато се учел да кара новото си колело в квартала. Елейн била на двора, когато се случило, видяла колата да се блъсва в колелото, момчето да излита във въздуха и да се стоварва тежко на пътя. Докато тичала към него, го чула да я вика: не баща си, към когото някак естествено се обръщал за много неща, а нея. Лявата му ръка била лошо счупена — установила го, когато стигнала до момчето, — а от раната на главата му шуртяла кръв. Мъчел се да запази съзнание и нещо й подсказало, че е важно Чарли да остане с нея, да не затваря очи. Не спирала да повтаря името му, докато поемала подаденото й от шофьора на колата сако и внимателно го подлагала под главата на момчето. Плачела и то видяло, че тя плаче.

— Мамо — промълвило тихо, — мамо, много съжалявам.

— Не, аз съжалявам. Ти не си виновен. За нищо не си виновен.

И момчето не изгубило съзнание, докато тя стояла приведена над него и коленичила галела лицето му. Седяла до него и в линейката, чакала пред операционната, докато шиели раната на главата и намествали ръката му. Първото лице, което момчето зърнало, когато дошло в съзнание, било нейното.