Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Коя си ти? — попита.

— Приятелка на Каси — усмихна му се Емили.

Ърл й се усмихна в отговор.

— Е, приятелите на Каси са и мои приятели. А тя къде е?

— В банята.

Ърл инстинктивно погледна към банята отляво. Намръщи се. На килима откъм вратата имаше растящо тъмно петно.

— Каси? — Почука веднъж. — Каси, там ли си?

Натисна дръжката и вратата се отвори. Все още се взираше в съсипаното лице на Каси Коумър, когато кухненски нож се заби в гърба му и го прониза в сърцето.

Когато се увери, че Ърл Иу е мъртъв, Емили го претърси и намери двайсет и две калибров пистолет с облепен приклад и почти седемстотин долара в брой. Взе мобилния телефон на Иу и се обади. След като приключи разговора, знаеше къде и кога ще бъде погребан Джими Галахър.

Вратата на апартамента имаше здрави ключалки, които затрудняваха не само излизането, но и влизането без позволение. Емили заключи всички, угаси телевизора и остана да седи на канапето, докато денят се превърна в нощ, а нощта най-сетне отстъпи пред утрото.

Избери бойното поле, така ме бе посъветвал Ъпстийн. Избери мястото, където ще се изправиш срещу тях. Можех да избягам. Можех да се скрия и да се надявам, че няма да ме намерят, но досега винаги ме бяха намирали. Можех да избера да се върна в Мейн и да се изправя пред тях там, но как щях да спя, боейки се, че всеки момент може да дойдат да ме потърсят? Как щях да работя в „Мечката“, знаейки, че присъствието ми там излага другите на опасност?

Затова говорих с Ъпстийн, после говорих с Ейнджъл и Луис и избрах мястото, където да проведа битката.

Щях да ги подмамя при себе си и да приключим всичко бързо.

Погребаха Джими като инспектор с всички почести на нюйоркското управление на полицията. Беше дори по-тържествено, отколкото погребението на баща ми. Шестима униформени с бели ръкавици носеха на раменете си загърнатия му в националното знаме ковчег от католическата църква „Свети Доминик“, сключили ръце пред себе си и с черни ленти на полицейските значки. Докато ковчегът минаваше покрай тях, полицаите отдаваха чест като един — стари и нови ченгета, с всекидневна или парадна униформа, с обикновените цивилни дрехи и шапки на оттеглилите се в пенсия. Никой не се усмихваше, никой не говореше. Всички бяха притихнали. Няколко години преди това прокурорка от Уестчестър говорела и се смеела с някакъв сенатор, докато отнасяли тялото на убит полицай от църквата в Бронкс. Оскърблението все още не бе забравено. Тези неща се правеха по точно определен начин и ако не го спазваш, сам си си виновен.

Джими беше погребан в гробището „Свети кръст“ в Тилдън редом до майка си и баща си. По-голямата му сестра, която живееше в Колорадо, беше най-близката му роднина. Беше разведена, затова стоеше до гроба заедно с трите си деца. Един от тях беше Франсис, който бе дошъл да ме пази през нощта на убийствата в Пърл Ривър, Сестрата ронеше сълзи за брат си, когото не бе виждала от пет години. Свиреше военен духов оркестър, никой не каза лоша дума за Джими, въпреки че новината, издълбана в тялото му, вече бе станала всеобщо достояние. Някои може би щяха да шушукат впоследствие, но не днес. Днес Джими щеше да бъде запомнен като полицай, като обичан полицай.

И аз бях там, пред очите на всички, защото знаех, че ще наблюдават с надеждата да се появя. Смесих се с тълпата. Говорих с онези, които познавах. След погребението отидох в бар „Донахю“ с мъжете, които бяха служили рамо до рамо с Джими и с баща ми. Разказвахме си истории за двамата, те споделиха неща за Уил Паркър, които ме накараха да го обикна още повече, защото и те на свой ред го обичаха. През цялото време гледах да не оставам сам. Внимавах какво пия, макар да създавах впечатлението, че съм изпил толкова бири и шотове, колкото и останалите. Лесно ми беше да се преструвам, защото те се занимаваха повече със себе си и не ми обръщаха особено внимание, макар да бях добре дошъл в компанията им. Един от присъстващите, бивш сержант от Грисдорф, ме попита за слуховете дали има връзка между смъртта на Мики Уолас и случилото се с Джими. За известно време се установи неловко мълчание, но един червендалест полицай с боядисана черна коса се намеси:

— Боже, Стиви, сега не му е нито времето, нито мястото! Хайде да пием, за да си спомним и за да забравим!

И моментът отмина.

Забелязах момичето малко след пет следобед. Беше слаба и красива, с дълга черна коса. В сумрака на бара изглеждаше по-млада и барманът току-виж й поискал личните документи, когато си поръча бира. Забелязал я бях на гробището да оставя цветя на един гроб недалеч от този на Джими. Видях я отново след погребението да върви по Тилдън, но имаше и толкова много други хора, а и я забелязах повече заради външността й, отколкото от подозрителност. А сега седеше в „Донахю“, хапваше си салата с отворена пред нея върху бара книга и седнала пред огледалото, за да вижда какво става наоколо. Стори ми се, че я улових на няколко пъти да поглежда към мен. Може би не беше нищо важно, обаче когато отново улових погледа й, тя ми се усмихна. Подканящо или поне така изглеждаше. Очите й бяха много тъмни.