Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Достатъчно интересна, за да стане причина един човек да бъде прокуден от местния културен център.

— Или изпратен в лудница, ако е проявил неблагоразумието да изрече тези мисли на глас, само че ти не за пръв път чуваш за подобни неща — за духове, които прелитат от тяло в тяло, и за хора, които явно живеят повече от отреденото им време, бавно се разлагат, но не умират.

Спомних си за Китим, затворен в килията си, затворил се вътре в себе си като насекомо, заспало зимен сън, въпреки че тялото му вехне. И за едно същество на име Брайтуел, което зърнах на стогодишно изображение, на снимка от Втората световна война и накрая в тази епоха, докато преследваше друго същество като самия себе си, човешко по форма, но не и по природа. Да, знаех за какво говори Ъпстийн.

— Разликата между паяка и човешкото същество обаче е въпрос на съзнание, на тип чувственост — отбеляза Ъпстийн. — Тъй като трябва да допуснем, че паякът не осъзнава собствената си самоличност като паяк, тогава, ако оставим настрани болката от унищожението му, той не разбира какво му се случва, когато поведението му започне да се променя и най-накрая умре. Само че човешкото същество би доловило промените във физиката си или, още по-точно, в психиката си, в поведението си. Най-малкото би се притеснило. Възможно е дори гостоприемникът да потърси консултация с лекар или с психиатър. Би се подложил на изследвания. Би предизвикал усилия за откриване на източника на дисбаланса.

— Но в случая не става дума за паразитни мухи или за оси.

— Не, става дума за нещо, което не можем да видим, но което изяжда гостоприемника също толкова несъмнено, както ларвите на осата изяждат паяка, само в този случай онова, което бива отнето, е самоличността. Нещо у нас постепенно започва да усеща това друго, което ни унищожава, и ние се съпротивляваме на мрака, когато започне да ни поглъща.

Замислих се за момент.

— Преди малко използва думата „привидно“ — отбелязах. Каза, че „привидно“ са набелязали майка ми. Защо „привидно“?

— Ами, ако Каролайн Рос е била първоначалната им цел, тогава защо са се върнали шестнайсет години по-късно само за да бъдат убити в Пърл Ривър. Изглежда, отговорът е, че не са се опитвали да убият Каролайн Рос, а детето, което е носела.

— Пак възниква въпросът „защо“.

— Не знам. Знам само, че ти си заплаха за тях и че винаги си бил заплаха. Може би дори те не знаят със сигурност същността на заплахата, която представляваш, но я усещат и реагират, а целта им е да я унищожат. Те се опитват да те убият, господин Паркър, и вероятно известно време са смятали, че са успели, докато не установили, че грешат и че някой те е скрил от тях. Затова са били принудени да се върнат и да поправят грешката си.

— И отново са се провалили.

— Да, провалили са се — повтори Ъпстийн. — Само че през изминалите оттогава години ти си започнал да привличаш внимание към себе си. Запознал си се с мъже и жени, които притежават по нещичко от тяхната природа, макар и не от предназначението им, и е възможно който или каквото изпраща тези неща, да е започнало да те забелязва. Не е трудно човек да направи налагащия се извод и той е…

— Че те ще се върнат, за да опитат отново — довърших вместо него.

— Не „ще“, те вече са се върнали — поправи ме Ъпстийн.

И той извади една снимка под описанието на осата и на нейното поведение. На нея се виждаше кухнята на „Хобарт Стрийт“ и нарисуваният с кръв символ на стената.

— Този знак е бил намерен и на тялото на Питър Акерман, и на тялото на Драйдън, убит от баща ти в Пърл Ривър — каза той. След това натрупа още снимки. — Този знак е бил намерен на тялото на Миси Гейнс и на убийцата на майка ти.

Впоследствие е намерен и на още три местопрестъпления едно старо и две по-скорошни.

— Колко скорошни?

— Отпреди няколко седмици.

— Но без връзка с мен.

— Да, така изглежда.

— Какво правят?

— Оставят знаци. Един за друг, а на „Хобарт Стрийт“ може би за теб. — Той се усмихна и в усмивката му имаше съжаление. — Както виждаш, нещо се е върнало и иска ти да узнаеш това.

Всички пияници бяха наизлезли. Тази вечер имаше хокеен мач и барът беше като магнит за феновете, защото единият собственик, Кен Харбарук, беше играл за кратко и в „Мейпъл Лийфс“ от Торонто, и в „Бруинс“, преди катастрофа с мотоциклет да сложи край на кариерата му. Той твърдеше, че това е най-хубавото нещо, което е могло да му се случи при тези обстоятелства. Беше добър, но недостатъчно. Знаеше, че в крайна сметка ще се озове в някой незначителен отбор, където ще играе за жълти стотинки и ще се опитва да сваля мацки, които не е трудно да впечатлиш в барове като неговия собствен. Вместо това обаче получи хубава компенсация за травмите си и вложи парите в съдружие за бара, който трябвало да му осигури удобен живот, какъвто не би имал, ако бе продължил да играе. Освен това, стига да иска, все още можеше да сваля лесни мадами или поне така си внушаваше, но всъщност по-често се оказваше замечтан за тихия си апартамент и за мекото си легло в края на дългите вечери в бара. Имаше удобна и неангажираща връзка с една адвокатка, която беше доста запазена за своите петдесет и една години. Всеки от тях си имаше апартамент и прекарваха уикендите ту в единия, ту в другия, макар че понякога на Кен му се искаше нещо повече. Тайно в себе си би искал тя да се премести при него, но знаеше, че тя цени независимостта си. Отначало реши, че го държи на известно разстояние, за да разбере колко сериозни са намеренията му. Но сега, три години по-късно, си даде сметка, че го държи на разстояние, защото точно това иска и че ако той иска нещо повече, трябва да потърси другаде. Реши, че е твърде възрастен, за да търси нещо друго, и че трябва да е признателен за това, което има. Чувстваше се сравнително щастлив и доволен.