Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Якудза оправят проблемите помежду си, никога не позволяват на друг да прави това. Може би мислите, че сте много умен заради начина, по който се добрахте до мен, но ще ви кажа, че грешите. Проявихте глупост. В някои особено тежки случаи аз решавам, че парите на варварите са малка награда. И тогава ги убивам! — последното изречение беше изстреляно като куршум, върху лицето му се изписа гняв и презрение: — Тоши-сан, вземи този варварин и го изхвърли оттук заедно с паспорта му! В тази стая има миризма, която не мога да понасям!

Странно пискливият му глас изглеждаше точно толкова висок, колкото да го чува, беше дистанциран и спокоен. Местиха я на няколко пъти, винаги с превръзка на очите. В крайна сметка чувството й за дезориентация стана по-силно от самата тъмнина.

— Къде съм? — запита Мариана. За разлика от Джейк тя не говореше японски и използваше един от кантонските диалекти.

— Нахраниха ли те днес? Сита ли си?

— Да — отвърна тя. — Но нямам апетит.

Отговори й мълчание.

— Чувствам се като плъх в капан — добави.

— Не разбирам…

— Липсва ми светлината…

— Съжалявам.

Пред очите й блесна ярко слънце, тя неволно вдигна длани. Чу го как се отдалечава от вратата, през премрежените си клепачи виждаше единствено част от свивката на ръката си. В главата й се блъскаха безброй въпроси, но тя не искаше да ги задава, без да възстанови напълно способността си да вижда. Беше страшно да се чувства толкова беззащитна.

— Трябва да пазим дълбока тайна — промърмори, Ничиреншу. — Това е причината за разместването и стаите без прозорци. Опасността беше голяма.

— А сега?

— Нищо не се е променило.

Отново настъпи тишина. Какво ли прави той?

— Къде съм? — отново попита тя.

— Това няма значение за теб — долетя равнодушният отговор. — Някъде в Токио.

Усети го по-близо до себе си.

— Започвам да съжалявам, че направих това, което поиска от мен.

— Не разбирам — отвърна той на тромавия си английски. — Жива си, „фу“ е на сигурно място.

— Държиш ме затворена дни наред, в пълен мрак. Сама съм, не ми предлагаш никакви обяснения — в гласа й нямаше враждебност: — Как очакваш да се чувствам?

— Честно казано, не съм мислил за това — отвърна той с искрено объркан тон. — Направих всичко необходимо да ти осигуря закрила срещу враговете.

— Ами ако лъжеш?

— В онази нощ не те излъгах, нали? Видя всичко с очите си. Това е истината.

— Вече не съм сигурна какво е истина и какво лъжа — раздразнено отвърна тя.

— Ще плачеш ли?

Главата й отскочи, гневът почти изчезна.

— Нима мислиш, че ще ти доставя и това удоволствие?

— Струва ми се, че жените правят точно това, когато са в стрес.

Беше облечен в пепелявосив ленен костюм с отлична кройка. Консервативната яка на снежнобялата риза се впиваше във врата му. Гъстата черна коса беше сресана назад и разкриваше широкото чело, чертите на лицето му бяха забележително правилни. Имаше изключителни очи, такива Мариана беше срещала единствено у Джейк. Уплаши се от това, което лениво плуваше в тях, макар че за нищо на света нямаше да го признае. Изглеждаше отлично, фигурата му издаваше сила и гъвкавост. Въпреки страха в душата си, а може би именно заради него, тя усети как нервите й се обтягат.

— Ти си пълен идиот!

После забеляза ръцете му. Ръбовете на дланите му бяха плътно покрити с мазоли, повърхността им беше жълтеникава като слонова кост и положително точно толкова твърда. Те влизаха в рязък контраст с деликатните издължени пръсти, на които можеше да завижда всяка жена.

Ничиреншу я гледаше спокойно.

— Трябва да тръгваме — обади се след известно време.

— Къде? — вдигна очи тя.

— Извън Токио — отвърна той и с това се изчерпаха всичките му обяснения.

Джейк нямаше друг избор, освен да чака. Измина няколко пресечки пеша, после влезе в голям магазин. Купи малко тефтерче и флумастер, после се насочи към близката кръчмичка. Отмести мънистената завеса и се настани на една маса в ъгъла. В съседство двама старци пиеха бира и ожесточено играеха на „го“. Други посетители нямаше, вероятно защото беше времето на следобедното затишие.

Джейк поръча бира „Кирин“ и „шиояки“. Поиска втора бира, когато преполови препържената в сол риба. Старците продължаваха да играят, но ентусиазмът им видимо намаляваше.

Джейк извади бележника и започна да чертае по памет плана на къщата, в която се беше срещнал с Микио Комото. Преди да се отбие в магазина, беше направил пълен кръг около имението и вече имаше груба представа за големината и формата му. За вътрешното разположение на стаите получи допълнителна представа и благодарение на онзи Тоши, който го изведе през главния вход. Нахвърля стаите на хартията и се зае да определя техните функции. След това премина в областта на догадките, опитвайки се да си представи помещенията, които не беше видял.