Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Даниела сложи ръка върху мембраната. Знаеше защо го прави и това още повече я разтревожи. В дачата му измъкване нямаше. Ще се наложи да гледа право в очите черната дупка, която зее в душата на Олег Малюта. Това я ужасяваше, опитите й да се измъкне бяха съвсем нормална реакция.

Ще откриеш начин, сигурен съм в това , прошепна в съзнанието й гласът на Карелин. Начин за отстраняването на Олег Малюта. Нали самият той казваше, че човек отстранява препятствията по пътя си не само чрез физическо ликвидиране… Да, точно така! Помисли за дъската „уей ки“, за стратегическото разнообразие, което предлагаше тя. Може би именно там ще открие трамплина към… Към какво?

В момента единственото й желание беше да се отърси от сковаващия ужас, който се появяваше дори само при представата за мощта на Малюта.

Дръпна ръката си и попита:

— В колко часа трябва да бъда на дачата?

— След половин час моята чайка ще бъде пред входа, за да те отведе у дома — отвърна той. „Какво беше това, запита се тя. Дали не е разочарован, че отказах да захапя въдицата?“ — Не се престаравай с багажа, искам те тук за обяд…

И сега, няколко часа по-късно, тя вече беше при него. Дачата на Олег Малюта беше усамотена, в самите поли на планината. Мястото беше високо и открито, от всеки прозорец се разкриваше великолепна гледка към Москва река. Къщата беше построена в стил на ловна хижа. Стил, който едва ли имаше нещо общо с предишната, опожарена до основи дача. Даниела беше убедена, че няма жена, която да се чувства удобно в това чисто мъжко свърталище. Всичко вътре беше от дърво — под, стени, тавани. Тежко и солидно дърво, чието присъствие потискаше. Поне мебелите да бяха друга изработка, въздъхна в себе си тя.

Малюта я посрещна на прага. Беше облечен в сиви панталони от мохер и дебел кашмирен пуловер, на краката му имаше ръчно шити пантофи. Очите му се сведоха към куфарчето в ръката на Даниела, главата му одобрително кимна. Едва след това я покани да влезе.

От старомодния квадратен вестибюл се влизаше в библиотеката, вратата насреща водеше към дневната. Спалните и кабинетът му се намираха на втория етаж, към който водеше широко стълбище с махагонов парапет. Кухнята и сервизните помещения бяха в задната част на вилата. Всичко това Даниела знаеше от устните описания на Малюта, но не беше го виждала.

Макар и претъпкани със стари и солидни мебели, всички помещения й се сториха огромни. Освен това бяха прекалено много за сам човек, а дори и за двама. Даниела пристъпи към стената на дневната и започна да разглежда окачените на нея картини, медали, почетни грамоти. Те очевидно бяха спомен от бащата на Малюта, тъй като сред тях изобилстваха военновременните награди. След пожара в първата си дача Малюта беше пренесъл всичко в московския си апартамент, но сега явно беше решил да върне нещата по местата им.

Той пристъпи към масата, напълни две чаши и й подаде едната. Не я попита какво предпочита. Кехлибарената течност се оказа рейнско вино — доста сладникаво за вкуса й. Въпреки това тя се усмихна и го похвали за избора.

— Какво ми носиш?

Типичната за Малюта пълна липса на възпитание. Но Даниела започнала свиква с нея, да опознава стратегията му. Той беше от хората, които искат на всяка цена да наложат предпочитана от тях обстановка, да притесняват присъстващите и да им наложат някакво свое психологическо предимство. С тръпка на смущение разбра, че тази тактика му носи успех, поне по отношение на нея. Затова си го представяше като черна дупка, затова беше убедена, че Малюта действа в своя собствена вселена, по свои закони… Следователно в негово присъствие Даниела губеше част от самоличността си, ставаше друг човек — колеблива, несигурна, готова на компромис…

С лек, понятен само за нея жест, тя сложи куфарчето на масата и щракна ключалките. Беше изработено от ръчно боядисана щраусова кожа — един от екстравагантните подаръци на Юри Лантин… Извади няколко гъсто изписани на машина розови листа — факт, който свидетелстваше за автентичността на документите.

— Ето, това са последните сведения на агента ми в Хонконг…

Малюта пристъпи по ориенталския килим с почервеняло лице. Даниела изпита чувството, че гневът му буквално може да се пипне с ръка.

— Що за боклуци ми носиш? — изръмжа той, блъсна ръката й и документите се разпиляха по килима. — Джейк Мейрък все още е жив, а „Кам Сан“ продължава да бъде пълна загадка за мен!

— Агентът ми е на крачка от пълния контрол над „Кам Сан“, другарю — хладно го изгледа Даниела. — Това е начинът, друг няма…