Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Блис се питаше как ще се развият отношенията им в бъдеще. Защото нейното „ки“ също набра огромна сила, отвеждайки я в тайнствения свят на „да-хей“. Не знаеше дали чрез него се превръща в страж на духа на Джиана, или този дух се беше превъплътил в нея. Непрекъснато се питаше дали Джианът я направлява по някакъв начин и ако е така — накъде я води?

— Пристигнахме, госпожице — обади се лодкарят, миг по-късно бордът се отърка в ниския кей. Човекът изненадващо не пожела да вземе парите й, не искаше дори да я гледа в очите. Единственото му желание беше да стовари нощната пътничка на кея и час по-скоро да се маха по дяволите.

Блис се прехвърли на ръждясалата метална стълба, която водеше към бетонната площадка на кея. Откъм летището се долавяше миризма на изгоряло дизелово гориво. Вляво от себе си зърна контейнерния терминал, а зад него се издигаше безкрайната джунгла на складовете. Там очакваха транспорт какви ли не стоки, включително и забранени от закона. Оттук започваше дългото им пътешествие буквално към всички краища на света.

Лодката на Фунг Скелета беше закотвена на около триста метра по-нататък. Лек и аеродинамичен плавателен съд, очевидно разполагащ с достатъчно мощни двигатели, за да бъде недостижим за тромавите и доста остарели полицейски катери. Покрит с оловносива боя, корпусът почти се сливаше с нощния мрак.

От словоохотлив член на екипажа Блис научи, че капитанът е известен само с прозвището Малаеца. Двадесетина минути по-късно се появи и самият той — висок мъж с матова кожа и атлетична фигура, започнала леко да се отпуска. Дългите му мустаци бяха старателно намазани с восък.

Беше млад, най-много на тридесет и две-три години, прецени Блис. Носеше протъркани джинси и тясно прилепнала тениска, под която мърдаха огромните му мускули.

Новият познат на Блис го повика и му каза няколко думи. Малаеца кимна, отпрати го и бавно се насочи към момичето, което чакаше на кея.

— Вие ли търсите капитана на тази лодка? — пожела да узнае той, присвивайки очи пред ослепителните лъчи на изгряващото слънце.

— Търся Фунг Скелета — отвърна Блис. Малаеца измъкна от джоба си ръчно свита цигара. Изгуби няколко секунди да я оглади, още толкова да я запали. Напълни дробовете си с дим, изпусна го и едва тогава отвърна:

— Няма за какво да говорим…

— Имам нещо за продан — изгледа го продължително Блис.

— Вие? — изсмя се той и поклати глава. — Едва ли бих купил нещо от вас, освен… — очите му многозначително пробягаха по стройната й фигура.

— Опали — поясни Блис.

— Губите ми времето — отвърна онзи и започна да се извръща.

— Огнени опали от Австралия — добави тя. — Надявам се, че познавате подобни камъни…

— Разбира се — кимна Малаеца и дръпна от цигарата си. — Всяко нещо си има цена, а аз съм от онези, които я определят…

Тя разбра какво иска да й внуши. Този тип е от хората, които обичат да се налагат.

— Тогава сигурно ще определите цената на ей това — каза тя и му подаде камъка.

Малаеца изсумтя и го пое. Вдигна го на светлината, повъртя го между пръстите си, после отново го сложи в дланта й.

— Това ли е всичко? — попита. — Е, добре. Значи е време да се измиташ оттук…

— Това е само мостра — излъга Блис. — Имам още стотина със същите качества.

— Със същите ли?

Малаеца очевидно забрави, че бърза. Тя кимна с глава.

— А каква цена ще им искаш?

Блис го погледна и видя, че на лицето му се е появил изразът, който й трябваше. Вече беше готов.

— Имам твърда цена — поясни тя, придавайки решителен тон на гласа си.

— Да я чуем. В случай, че не е прекалено…

Но тя вече клатеше глава.

— Цената не е за теб, а за Фунг Скелета.

— За кого?

— Проявяваш ли интерес към опалите?

— Само, ако цената е изгодна.

— А какво ще кажеш на Фунг, ако тези опали отидат у конкуренцията?

Малаеца замълча.

— Фунг е специалист по опалите.

Малаеца не отделяте поглед от върха на цигарата си.

— Не те познавам — процеди най-сетне той и закова хладен поглед върху лицето й.

Блис му подаде опала.

— Занеси го на Фунг — рече. — Това може би ще ти помогне да се успокоиш…

Малаеца хвърли фаса си във водата и решително тръсна глава.

— Качвай се на борда — нареди той. — След три минути отплаваме.

Тръгнаха към металната стълбичка.

— Или си много умна, или си пълна глупачка — процеди мургавият мъж и й подаде ръка за помощ. — Питам се кое е по-вероятното…

Даниела не беше ходила в Звенигород, знаеше само, че градчето се гуши в предградията на Москва, любимата Москва на Малюта, И то се оказа точно такова, каквото си го беше представяла — тихо и спокойно местенце, разположено сред вековните гори на Подмосковието.