Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Разбира се, тя не би могла да си позволи наема дори на такова малко жилище. Не можеше и да помисли, че ще се обърне за помощ към баща си, защото нуждата от убежище възникна именно заради деспотичното му отношение, а и той положително би я разпитвал в продължение на часове, за да разбере за какво й трябва такава голяма сума.

Макар и само на деветнадесет години, Камисака беше умна жена. Обърна се към по-големия си брат, един изключително известен адвокат. В замяна на неговото покровителство без въпроси, тя прие да работи безплатно в кантората му три дни от седмицата след училище. До завършването й оставаше само една година. Ако този ангажимент й тежеше, тя с нищо не го показа.

Най-голямото удоволствие в живота й беше да запарва зелен чай на Ничиреншу, след като първо й се наложи да свикне с друго човешко същество в своето убежище, разбира се… Отрано беше овладяла изкуството „ча-но-ю“ — церемонията по поднасяне на чай, това дължеше както на майка си, така и на собственото си усърдие.

По време на тази церемония постигаше пълна душевна хармония, присъствието на Ничиреншу й беше особено приятно. Той беше тайнството на живота й, двадесетина години по-възрастен от нея и очевидно заможен. Тя имаше око за дрехи и за начина, по който мъжете харчат парите си, но още по-важно беше, че в поведението на този мъж се долавяше нещо от благородството на хората от стари и известни фамилии. В негово присъствие често се чувстваше като дама от антуража на императора през XIII век. Сякаш тя, дъщерята на обикновен търговец, беше успяла да преодолее културната бариера между себе си и един истински самурай.

Но когато потъваше в тайнството на чаената церемония, преставаха да съществуват финансовите въпроси, изчезваха проблемите на кастовите различия. Оставаше единствено изтънчената любезност и фините маниери.

От друга страна, Камисака беше луда по тялото му. Натискът на мускулите му върху нежната й плът беше като балсам за обтегнатите й нерви. Само тогава изчезваше болката в долната част на корема й, предизвикана от тиранията на бащата, само тогава можеше да се наслаждава на живота, потънала в обятията на любимия мъж като луната сред пухести облаци.

Макар че наскоро я бяха сгодили, Камисака не беше спала с друг мъж, освен с Ничиреншу. Бъдещият съпруг беше чужд човек, още една проява на тираничната воля на баща й.

— „Кейбатцу“ ще направи по-силни и двете семейства — така отговори на основателните й протести бащата. — Бракът ти с Шизуки-сан ще бъде полезен за всички.

Лишена от други средства за протест, Камисака опита истеричен пристъп, но той беше пресечен още в зародиш от майка й. „Нито една възпитана и културна дама с истинско потекло не си позволява подобен акт срещу волята на баща си и бъдещия си съпруг“, скара й се тя.

Днес обаче Камисака вече не мислеше за близкия брак. Само преди седмица Шизуки-сан беше намерил смъртта си върху релсите на метрото, ужасното събитие потопи семейството й в дълбока скръб. Камисака отправи безмълвна молитва на благодарност към духовете на своите деди, решили да променят кармата й.

Над Токио се спускаше нощта. Светлината на неоновите реклами се бореше с мрака, небето над тях грееше като седефената черупка на мида.

Когато Ничиреншу беше при нея, тя включваше само нощната лампа до леглото. Слабата крушка хвърляше жълтеникава светлина, допълнително омекотена от оризовата хартия на абажура. Светлина, напълно достатъчна да ги стопли. Но когато беше сама като в този миг, тя палеше всички възможни лампи в апартаментчето, дори през деня. И пак й беше студено…

През последната седмица Камисака започна да се плаши от чувствата си. Мислеше за Ничиреншу непрекъснато, дори в клас, по време на упражнения. Имаше чувството, че е проникнал дълбоко в душата й и винаги ще остане там. Без него й беше пусто, животът ставаше труден за понасяне.

Но това бяха нейни лични проблеми и тя си даваше ясна сметка, че не бива да ги споделя с никого, а най-малко пък с него. Може би затова прие думите му с тръпка на ужас.

— Камисака-сан — меко промълви той. — Налага се да замина, вероятно за дълго…

Сърцето на Камисака замря, езикът й инстинктивно залепна за небцето. И друг път беше чувала подобни думи, но той винаги се връщаше бързо от тайнствените си пътувания. Отсъствието му допринасяше допълнително за романтичните фантазии на душата й. Представяше си го като защитник на правдата и закрилник на слабите — нещо, което дълбоко в себе си знаеше, че е пълен абсурд. Но мечтите възпламеняваха чувствата й, при всяко негово завръщане тя го обичаше все по-силно и по-силно…