Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Защо се тревожиш от Ву Айпинг, приятелю? — попита Зи-лин. — Би трябвало да си напълно спокоен, след като можеш да видиш такъв умен ход…

— Защото това е „уей ки“. Случи ли се така, че някое мое камъче бъде лишено от „въздух“, аз просто го махам от дъската. Но на мен самия ми няма нищо, продължавам да живея както преди…

Грешиш, приятелю, безгласно отвърна Зи-лин. И точно в това се крие разликата между теб и мен. Ти не си в състояние да видиш какво се крие отвъд дъската, не разбираш колко лесно се прилага подобна стратегия в живота. Ето защо ти си много добър играч, но не можеш да бъдеш Джиан…

Посегна към черното камъче в долната част на дъската и го насочи към пресечката 5–19. Не вдигна очи, не улови нищо с изострения си слух, но въпреки това усети как напрежението на Жанг Хуа нараства.

Поставяйки камъка си на това място, Зи-лин щеше да осъществи „лек удар“ — тоест, щеше да попречи на връзката между цели шест камъчета на противника. Но след необходимото в случая обмисляне, той реши да направи друг ход.

Жанг Хуа побърза да се възползва, от това и веднага постави един от своите камъни на пресечката 5–19. После изпусна въздуха от гърдите си с нескрито облекчение.

— За съжаление ние трябва да се тревожим не само за генерал Карпов, Жанг Хуа — продължи мисълта си Зи-лин. — Зад него и над него стои друг човек, далеч по-опасен за нас. Казва се Юри Лантин. Именно той изповядва идеята, че първата крачка към световно господство на Русия трябва да бъде унищожаването на Китай. Ако не успеем да неутрализираме Юри Лантин, ние сме обречени. Но операцията по неговото отстраняване трябва да бъде изключително деликатна, ударът — нанесен в квадрат, в който защитата е невъзможна.

— Трябва да открием този квадрат и да го примамим там, докато вниманието му е насочено другаде.

Зи-лин взе камъчето си и го постави на освободената пресечка 7–19, създавайки „хуо иян“ — „подвижно око“. Така превзе всичките шест камъчета на Жанг Хуа — нещо, което не би могъл да стори, ако не беше го подмамил да заеме пресечката 5–19.

Виждам ясно паралелите, помисли си Зи-лин. Всеки ден, всеки час и всяка минута носят промяна. Повечето хора се плашат от промяната, но за мен именно тя лежи в сърцевината на всяка стратегия. Като художник, полагащ боя върху платното, аз стигам до заключението, че често дори самото движение е достатъчно за началото на вихрена атака. Научих се да използвам всичко. Понякога и неподвижността може да бъде атака. Току-що го доказах…

Да, „уей ки“ и животът са неделими. За онези, които могат да осъзнаят това. За онези, които могат да се възползват от него. За онези, които са достатъчно дръзки да откраднат Светлината. Или, както е писал Лаотцъ, Джиан е особено добър в пестеливостта: за него няма безполезни хора и вещи, всичко влиза в работа…

Джейк преследваше някакви сенки по тясна, извита уличка. Наоколо ехтяха екзотични птичи песни, който изведнъж се превърнаха в стенание. Майка му правеше знак да се наведе към нея. Той се подчини и дочу предсмъртното гъргорене в гърлото й.

На мръсната й шия беше окачена малка кожена торбичка. Талисманът, който не можеше да я спаси. Върху торбичката играеха сенки, вдигната срещу светлината, тя беше почти прозрачна. Почти… Лилаво небе, бягащи облаци. На лицевата страна се очертаваше животинско копито, хладно на пипане.

Отдавна, много отдавна… Преследване на сенки по тясната, извита уличка. Паважът е покрит с боклуци и книжни змии. Внимавай, движат се! Надигат глави от поривите на вятъра… Крясъци на маймуни по дърветата, оголват жълтите си зъби… Слонова кост…

Тракането на зъбите става по-звучно, някак разводнено. Фигурата на момичето се очертава блестяща, перленосива. Върви след нея, преследва сянката й до самия край на сушата. Морето диша като живо, малки вълни се плискат около дървените подпори на кея. Мирише на сол и фосфор. Рибарски мрежи, изкормени вътрешности съхнат на слънцето. Гларуси се въртят над тях и призивно грачат.

Изгуби я на борда на ферибота. Тълпи от хора, невероятна смесица от сенки. Слънчевите лъчи са черни. Усещане за движение, блъскане. Чува смях и го следва към далечния борд. Още една сянка…

Съпротивлението намалява, люшкането на тълпата става по-слабо, той открива, че се движи напред по инерция.

Вижда я на кила… Дългата коса се вее на вятъра, меките устни са полуотворени, очите блестят. Гърдите нежно се повдигат, кракът й се очертава в красива извивка. Тънък глезен над острото връхче на обувката. Невинността на позата й тежи от еротика, толкова интензивна, че той усеща някакво стягане вътре в себе си. Не само в слабините, а по цялото тяло. Тръпне от желание, пенисът му е твърд като камък и леко потрепва като останалата част от тялото му.