Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Той не й отговаряше. Нито веднъж не го стори. Нима тя можеше да знае, че вече се е погрижил за всичко? Беше затворил раната с помощта на скалпела… Беше я затворил завинаги…

И беше се отдръпнал от Мариана… Това ли се случи между тях? Реката Сумчун ли е причината? Или Ничиреншу?

Сега нея я нямаше и той потърси отговор на тези въпроси в себе си. Не откри нито един. Усети само как в корема му помръдва отровната змия. Къде е Мариана? Знаеше, че иска да разбере това и нищо повече. Какво й се е случило? И това искаше да разбере. Какво я очакваше в Токио, в Тошима-ку? В къщата за „О-хенро“? Кой я очакваше там? Ничиреншу?

Джейк разбра, че най-ужасният му кошмар се е превърнал в действителност.

Мракът около нея беше непрогледен. Затворена в невидимите окови на непознатото помещение, тя имаше чувството, че е сляпа. Тъмнината притискаше слепоочията й с почти физическа сила, пречеше й да диша. Това беше в момента на най-голямата паника, в момента, в който разбра, че се е случило непоправимото…

По-късно, когато започна да се успокоява с нисък шепот на познати думички и изречения, тя най-сетне успя да долови тихото жужене на климатичната инсталация. Това я накара да въздъхне с облекчение, вече не изпитваше острото чувство, че са я погребали жива.

Сетивата й постепенно възвърнаха нормалната си чувствителност и тя реши да направи серията от упражнения Дзен, на които я беше научил Джейк през първите седмици на брака им. Стана от дървения стол и зае позиция лотос на голия под. После започна да прогонва от дробовете си всички остатъци от въглероден двуокис, бавно и постепенно задълбочаваше вдишванията и издишванията.

Опитай се да подражаваш на бебетата , прозвуча в главата й силният и самоуверен глас на Джейк. Бебетата дишат дълбоко и равно. Ние забравяме как трябва да дишаме, когато станем възрастни хора и започваме да го правим плитко, само с повърхността на дробовете си. Трябва да научим отново онова, което сме умеели като пеленачета. Поеми въздух максимално дълбоко, после издишай с отворена уста. Трябва да чуеш звука от издишването. Продължавай да издишваш, дори когато чувстваш, че в дробовете ти няма повече въздух. Няма да умреш, упорствай!

Странно, но Мариана имаше чувството, че наистина ще умре, особено когато опита за пръв път. Тогава прекъсна упражнението, устата й конвулсивно се гърчеше от кислороден глад. Но сега вече имаше опит, дълбокото дишане бързо започна да я успокоява.

Паниката изчезна, вече можеше да разсъждава. Спомни си ужасния трясък, разтърсил стените на тъмния й затвор. Без съмнение това беше експлозия. Беше сигурна, че усети разтърсването на пода. Какво ли се е случило?

Очакваше го да дойде и да й обясни. Но той не дойде. Остана дълго време сама, сред пълната тишина и непрогледния мрак. После се появи паниката, чувството, че е погребана жива.

Той е враг на съпруга ми, помисли си тя. Защо му повярвах? Знаеше отговора на този въпрос, той беше прекалено очевиден. Беше й доказал правотата на думите си с помощта на смайващ и ужасен пример.

В този кратък и наелектризиран миг светът й се преобърна. Вече не знаеше кой са враговете й. Къде е Джейк? Какво му се е случило?

Само преди месец би се запитала дали това наистина я интересува. Отчуждението им изглеждаше необратимо. Той се беше оградил с висока крепостна стена, тя нямаше инструменти, с които би могла да проникне през нея. Това я озлоби, за все по-дълги периоди от време беше сигурна, че мрази Джейк.

Но опасността й отвори очите. Едва сега разбра колко много все още го обича. Беше сигурна, че дълбоко в душата си той не се е променил, каквото и да се беше случило там, на север… Беше убедена, че двамата са свързани завинаги. Брачните си задължения беше приела с ясно съзнание за отговорността. На млади години изпитваше страх от тежестта на тази отговорност, но когато тръгна към олтара, вече беше сигурна, че не се плаши от нея, а дори я приветства.

И все още беше сигурна в това. Това, на което стана свидетел в тази ужасна нощ, още веднъж доказа, че тя мрази стената, която беше издигнал около себе си Джейк, а не самия него.

— Къде си, Джейк? — прошепна в мрака тя, обзета от ужасното чувство, че ги разделят милиони километри. Бръкна под полата си и извади торбичката от мека кожа, пристегната от ластика на бикините й. Разхлаби връзките с треперещи пръсти и изсипа съдържанието й в шепата си.

Късчето нефрит беше затоплено от тялото й.

— Джейк — прошепна тя, стискайки предмета в ръката си. Почувства се някак по-близо до него, вероятно поради значението, което той отдаваше на този предмет. Защо ми казаха да го донеса, запита се тя. Какво е значението му? Защо враговете му ламтят за него?