Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Влезе вътре и се потопи в невероятното спокойствие. Врата липсваше, помещението се беше превърнало в дом за птички и малки горски животни. Откъм дебелите греди на покрива ечаха птичи песни, по пода играеха слънчеви зайчета.

Зи-лин бе имал възможност да се наслаждава на спокойствието на стотици подобни храмове, но само тук усещаше яркото присъствие на Буда.

Какво значи комунизмът пред лицето на този могъщ и универсален закон, запита се той.

Отпусна се на един от туристическите столове край каменна масичка с разтворена върху нея дъска за игра на „уей ки“. Изпъшка от усилието и огледа разположението на фигурите. Умът му обаче беше далеч.

Стъпката на Ву Айпинг за сближаване с хора от някогашния „кун“ съвпадна със седмицата, през която се задейства последната фаза на сложния хонконгски заговор, организиран от Зи-лин. Това беше твърде обезпокоително. Зи-лин беше прекалено стар, за да вярва в съвпадения, особено пък от такъв мащаб… Заговорът беше в ход вече доста години и би било глупаво да вярва, че през цялото това време не е изтекла някаква информация. Въпреки безупречните мерки за сигурност, въпреки доверието му в участниците…

Отново погледна към дъската за „уей ки“. Тя съдържаше деветнадесет хоризонтални и толкова вертикални линии. Ролята на пулове изпълняваха заоблени камъчета, облепени с приятна на пипане пореста материя. Той много обичаше да ги мачка между палеца и показалеца си, докато обмисляше поредния ход. Черни и бели на цвят, те наистина наподобяваха древни войници. Можеха да бъдат поставяни върху местата, на които линиите се пресичат, наричани „лу“ и точно 361 на брой. Пространствата, очертани от тях, предлагаха различни възможности за атака и отстъпление, за създаване на укрепени пунктове, базови лагери и тил. Зи-лин беше твърдо убеден, че тази игра е истински микрокосмос на реалния свят…

На прага се изправи неясно очертана фигура, слънчевите петна по пода промениха своята конфигурация и Зи-лин вдигна глава. Дори без възможността да вижда добре, той ясно си представи топчестото тяло, смешно пристегнато в измачкан костюм.

— Влизай, Жанг Хуа — промърмори. — Закъсняваш, за малко да започна без теб…

Мъжът забърза към свободния стол от другата страна на масата. Седна, извади голяма ленена кърпичка и избърса широкото си монголско лице. После изду ха носа си и тикна телените си очила нагоре.

— Крайно време е да си записвам точния час на срещите — промърмори той. — Иначе все закъснявам.

— Някой ден и това може да стане… — усмихна се добродушно Зи-лин, после вдигна глава: — Виж какво, Жанг Хуа… Ние с теб сме не само началник и подчинен, но и приятели… Като министри сме вършили много съвместна работа, както официална, така и тайна… Колко време вече? Май повече от дванадесет години… За това време имах възможност да се убедя, че закъсненията са единственият ти недостатък. Значи не трябва да променяш нищо. Всеки човек трябва да има по някой недостатък, особено ако е незначителен като твоя… Не мислиш ли така?

— Бих искал да нямам недостатъци, Ши Зи-лин.

— Но това е глупаво, драги ми Жанг Хуа. Лично аз никога не мога да се доверя на човек, който няма слабости. Неволно започвам да се питам какво се крие зад подобно съвършенство. Не, не, трябва да разбереш, че дребните недостатъци ни предпазват от големите…

Протегна ръка и премести едно черно камъче. Постави го на „тян юан“ — най-важната от деветте пресечки на линиите в центъра на дъската. Този ход предизвика съответните последици, разкри част от скритата стратегия на играчите, премахна стари конфигурации, създаде възможност за нови…

Всеки пул можеше да притежава четири „ки“ — в буквален превод „глътки въздух“. Обкръжаването на противниковия пул от всички страни означаваше лишаването му от „ки“ — точно това, което направи в момента Зи-лин. Бялото камъче изглеждаше мъртво.

— Трябва да се погрижиш за своите загуби, Жанг Хуа.

— Тази сутрин в кабинета ви се получи едно съобщение — промърмори помощникът му и започна да — обмисля следващия си ход. Лесно разбра, че горните крайни квадрати на дъската са минно поле, макар да проблясваха подканящо с празнотата си. Капаните бяха основната специалност на Зи-лин. — В петък в девет часа трябва да се явите при премиера…

— Лошо — въздъхна Зи-лин. — Пише ли по какъв повод или пък кой ще присъства?

— Не.

— Още по-лошо! — вдигна очи Зи-лин. — Приятелю мой, трябва да приемем, че това повикване дължим на Ву Айпинг и на никой друг…