— Главно благодарение на нас — прочисти гърлото си Ундерман.
— Точно така — блеснаха очите на Беридиън.
— Ние с теб прекрасно знаем това. Независимо дали мотивите на един държавен глава са идеологически, религиозни или чисто политически, той винаги се чувства по-спокоен, като знае, че армията му е по-добре въоръжена от тази на врага… Ние с теб знаем и друго — военните разходи са деструктивен фактор не само по отношение на икономическия растеж, но и по отношение на политическата стабилност .
Ундерман слушаше с половин ухо. Част от съзнанието му беше заето с анализ на онова, което Беридиън беше казал за приятелството, за начина, по който членовете на Агенцията се отличават от обикновените хора, за убеждението им, че избират този живот именно заради разликата и бягството от скуката…
Ако обаче искаше да бъде честен пред себе си, Ундерман трябваше да признае, че постъпи в Агенцията не заради желанието да избяга от схемата „излизане в девет — прибиране в пет“. Постъпи в нея, за да докаже на себе си (а и на жена си), че може да бъде член на висш клуб, равен с куп забележителни хора…
Ундерман беше завършил държавен университет, оценките му бяха средни. Интервюирани от хората на Агенцията за качествата му, професорите му го бяха окачествили като невъодушевен студент. Доста от тях трябваше да бъдат подсетени за кого точно става въпрос, неколцина решително отказаха да си го спомнят…
На проверяващите лица от Агенцията това им хареса, може би защото под незабележимостта бяха успели да видят блясъка на таланта. Най-много ги впечатли фактът, че никой не помнеше Ундерман, че това беше човек, който имаше великолепното качество да се слива с тълпата.
Съпругата му Марджъри беше сред малцината, които го забелязаха. Беше избрана за Кралица домакиня на бала на колежите „Седем сестри“ — едно хубаво и доста умно момиче, завършило второ по успех, непосредствено след отличничката на класа.
С Ундерман се срещнаха в една дискотека, която младежите от университета посещаваха често. Той изглеждаше толкова не на място там, че тя веднага беше привлечена от него. Ундерман така и не разбра с какво беше успял да задържи вниманието на момиче като нея, но тогава беше все още твърде млад, за да има понятие от женските възприятия за света.
Не разбра това и през годината, която последва. Марджъри се движеше в компанията на снобеещи млади интелектуалци, които се обличаха по последна мода и пришпорваха „Ягуар“-и и спортни „Триумф“-и из алеите на университетското градче. Разговаряха предимно за клубове, езда и поло, други теми за тях почти не съществуваха.
Тя видя у Ундерман нещо по-различно от прекалено очебийната му свенливост. Реши да му отдели малко време за разговор и изведнъж откри, че той е умен, любопитен и гъвкав — три качества, които беше сигурна, че няма да открие в друг мъж…
След втората им среща вече беше сигурна, че не иска да се вижда с никой друг. След четвъртата се влюби, а самият Ундерман беше толкова смаян от вниманието на това красиво и изтънчено момиче, че вече отдавна беше готов за брак… Още когато я видя да пристъпва към него в онази дискотека, той изпадна в транс. А фактът, че беше възбудил любопитството й, му се струваше толкова невероятен, колкото голямата печалба от Ирландската лотария.
Нещата бързо станаха сериозни. Обзет от несигурност по отношение на чувствата и, той започна да сънува кошмари. В тях Марджъри вече беше негова съпруга, а самият той изглеждаше съвсем различно. Обличаше се с костюми от „Харис“, играеше голф като потомствен аристократ и говореше с подчертан бостънски акцент.
Истински кошмарната част винаги идваше в края на съня. Ундерман стоеше пред огледалото и гледаше загорялото си лице — изключително красиво и одухотворено. После докосваше бузите си с пръсти и те започваха да се топят. Под тях се показваше истинското му лице и той изпадаше в паника. Беше сигурен, че Марджъри ще се събуди, ще го види на какво прилича и ще осъзнае каква огромна грешка е допуснала…
Къщата им беше във Вирджиния, не особено далеч от Грейсток. През първите години на брака им изглеждаше съвсем безжизнена. Постепенно сподели с Марджъри някои неща за работата си (никога повече от необходимото), а тя започна да повтаря, че в тази къща е пълно със сенки… В продължение на дълги години той отказваше да изпълни единственото й наистина искрено желание: да има деца. Това се дължеше както на особения характер на работата му, така и на факта, че едва седемгодишен беше изгубил баща си… Инстинктивно чувстваше, че неродените му деца не бива да имат подобна съдба…
Читать дальше